Грешката на президента

— Май имаше някъде спирт — неуверено каза Турецки.

— Давай, началник, спирта — зарадва се Тимофеев и загрижено попита: — Той при теб сигурно е разреден? Не ми го разреждай, само ми дай чашка студена вода за прокарване.

Турецки откри в шкафа бутилка спирт „Роял“, на дъното на която още се плискаха стотина грама. Изля ги в чашата, напълни и чаша студена вода от чешмата и я сложи пред Тимофеев. Той рязко издъхна и изля спирта в устата си, веднага го прокара с вода и едва след това крякна и дълбоко, с наслаждение въздъхна.

— Хубаво — каза накрая той.

— Е, Тимофеев, какво има, нали сте дошли по работа? — попита окончателно разсъненият Турецки.

— Да, началник, по работа. Намерих го все пак Льоха подлеца. Как го намерих — не питай, моя си работа и по-добре да не си пъхаш там носа. Тоя негодник сега е станал такъв чистичък, началник на някакъв фонд, не е лукова глава. Що за фондове са тия, не знам и не ща да знам. Преди ги наричаха „далавера“, а сега видиш ли — фондация. Та значи на тоя същия фонд той се води изпълнителен директор. А най-главното, че сега дори не е и Льоха, и даже не Алексей, ами видиш ли Аркадий Сотников. Целият такъв опакован в кожа и с вносна кола. Едва го познах.

— Почакайте, Тимофеев — прекъсна го Турецки, — според вас излиза, че той си е сменил фамилията?

— Не според, а наистина. Сменил я е гадът! Затова го открих толкова трудно. И в мутрата се е изменил, и по име.

— Ама как… — започна Турецки, но Тимофеев се засмя, оголвайки пожълтелите си зъби:

— Прякорът, началник, прякорът ще го надживее. Ако щеш пластическа операция си направи, очите си срежи, на китаец се превърни, а прякорът ти все същият ще си остане. Та и Льоха, както си беше Алай, така и си останал. Бяха го нарекли така, защото в евакуацията търгуваше с парцали на алайския пазар.

— Ами ако е грешка?

— Няма грешка, началник — сериозно каза Тимофеев. — Той е, кълна се. После го разгледах по-отблизо, мутрата му си е неговата, макар че си е сложил порцеланови зъби, и се е наклал, но все пак — той е.

— И къде живее? — попита Турецки.

— Това не знам. Не успях да науча. Обаче при вас в ченгеджийницата всичко ще ти кажат.

Тимофеев пак намигна хитро на Турецки. Той си седеше на табуретката все така в палто, с мръсните обувки, пушеше вонлива цигара без филтър, която беше залепил за устната си и тя подскача в ъгълчето на устните му, когато говореше. На Турецки изведнъж му стана противно и му се прииска този тип веднага да си тръгне. Добре, че поне Ирина я нямаше. Съвсем не му се искаше жена му да се любува на такъв гост.

— Е, благодаря за помощта — разсеяно каза Турецки, мислейки как по-бързо да разкара Пръдлето. — Ще се опитаме да открием вашия, как казахте, Аркадий Сотников. Значи той работи във фирма?