Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Искате ли да ви разведа из Лабиринта? Една крона за цял ден!

— Нямаш ли по-голям брат? — попита Слийт.

Момченцето го изгледа сърдито.

— Мислиш, че съм много малък? Вървете си сами тогава! Сами се оправяйте! След пет минути ще се загубите!

Валънтайн се засмя.

— Как се казваш?

— Хисун.

— През колко равнища трябва да минем, Хисун, за да стигнем до правителствения сектор?

— Там ли искате да отидете?

— Защо не?

— Всички там са смахнати — каза момчето, хилейки се. — Работа, работа, по цял ден се ровят из книжа, мънкат и мърморят, трепят се като откачени с надежда да ги повишат и да слязат по-надолу. Заприказвате ли ги, няма дори да ви отговорят. От много работа мънкат като луди. Това е седем нива по-надолу. Първо има Колонни дворове, Зала на ветровете, Място на маските, Двор на пирамидите, Двор на сферите, Арена, а после стигате в Дома на летописите. Ще ви заведа там. Но не за една крона.

— А за колко?

— Половин роял.

Валънтайн подсвирна.

— Какво ще правиш с толкова много пари?

— Ще купя на майка си пелерина, ще запаля пет свещи на Господарката и ще набавя нужното на сестра ми лекарство. — Момченцето смигна. — И може би ще има и нещичко за мен.

През време на този разговор се бе събрала цяла тълпа — най-малко петнайсет-двайсет деца, не по-големи от Хисун, няколко по-малки и няколко възрастни; всички те се струпаха в плътен полукръг и следяха с интерес дали тази работа ще бъде възложена на Хисун. Никой от тях не извика, но с крайчеца на окото си Валънтайн виждаше, че се мъчат да привлекат вниманието му, повдигайки се на пръсти и стараейки се да си придават осведомен и надежден вид. Ако отхвърлеше предложението на момчето, в следния миг щеше да бъде затрупан с петдесет други, сред дива врява и гора от махащи ръце. Но Хисун, изглежда, си знаеше работата, и дори в прямия му, хладнокръвно безочлив подход имаше известен чар.

— Добре — рече Валънтайн. — Заведи ни в Дома на летописите.

— Ваши ли са всички тия коли?

— Тази, онази, онази… да, всички.

Хисун подсвирна.

— Важна личност ли си? Отде си?

— От замъка Връхни.

— Май си важна личност — отсъди момченцето. — Но ако идваш от замъка Връхни, какво търсиш в Лабиринта откъм страната на Сабите?

Момченцето не беше никак глупаво. Валънтайн отговори:

— Пътуваме. Току-що пристигаме от Острова.

— Аха. — Очите на Хисун се разшириха само за миг, първият пробив в напереното му улично хладнокръвие. Несъмнено Островът беше почти митично място за него, далечно като най-отдалечените звезди, и Хисун изпитваше неволно благоговение в присъствието на човек, който наистина е бил там. Той облиза устни. — А как да те наричам? — попита след малко.

— Валънтайн.

— Валънтайн — повтори момченцето. — Валънтайн от замъка Връхни. Много хубаво име. — То се качи на първата флотерна кола. Когато Валънтайн се настани до него, Хисун възкликна: — Наистина ли? Валънтайн?