Сметки за разчистване
- Автор: Чайлд Ли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сметки за разчистване». Краткое содержание книги:
Сега Ричър има цел. Има сметки за разчистване. Защото девизът му е: „Никога не прощавай! Никога не забравяй!“ И той се впуска в рискована операция под прикритие, за да постигне това, което някои биха нарекли отмъщение, други възмездие. За него е просто справедливост.
— От руфинола й е изтрита краткосрочната памет — обясни ми Вилянуева.
После започнахме да говорим по същество. Дъфи беше много потисната. Преживяваше истински кошмар. Беше загубила трима агенти при неразрешена операция. Освен това не можеше за своя защита да каже, че е спасила Териса. Понеже поначало не бе трябвало да я замесва.
— Напусни тогава — казах й аз. — Премести се в АТОО. Ти им сервира наготово най-голямата услуга, без да са ти я искали. На ръце ще те носят.
— Смятам да се пенсионирам — каза Вилянуева — Навъртях години и ми писна от всичко.
— Аз няма как да се пенсионирам — каза Дъфи.
Вечерта преди ареста, в ресторанта, Доминик Кол ме бе запитала:
— Защо вършиш всичко това? Не я разбрах какво има предвид.
— Защо какво? Защо вечерям с теб ли?
— Не, защо си станал военен полицай? Би могъл да работиш където си поискаш. В специалните части, в разузнаването, във въздушнопреносимите войски, в бронетанковите, където ти душа иска.
— Ти също.
— Знам. Както знам и защо върша тъкмо това. Но бих искала да знам и защо ти го вършиш.
За пръв път някой ми задаваше този въпрос.
— Понеже винаги съм искал да бъда полицай — казах аз. — Но ми бе отредено да стана военен. Семейна традиция, друг решаваше вместо мен. Така че накрая станах военен полицай.
— Това не е отговор. Защо изобщо си искал да станеш полицай?
Вдигнах рамене.
— Такъв съм си. Обичам да оправям нещата.
— Какви неща?
— Да се грижа за хората. Да гледам на малкия човек да му е добре.
— Това ли било? От грижа за малкия човек?
Поклатих глава.
— Всъщност не. Не бих казал, че ми пука особено за малкия човек. Просто мразя големия. Мразя самодоволни типове, които си мислят, че всичко им е позволено.
— С други думи, ти вършиш това, което трябва, но не защото трябва, а по някакви свои причини?
Кимнах.
— Важното е, че се опитвам да върша това, което трябва. Причините всъщност нямат значение. Резултатът е важен.
— И с мен е така — каза тя. — Опитвам се да върша това, което трябва. Нищо, че всички ни мразят и никой не ни помага, и никой не ни благодари впоследствие. Мисля, че да вършиш това, което трябва, само по себе си е цел в живота. Или поне така трябва да бъде, не мислиш ли?
— Ти нали направи това, което трябва? — запитах Дъфи десет години по-късно.
Тя кимна.
— Да, направих го.
— Не се съмняваш, че е така, нали?
— Не — каза тя.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Ами успокой се тогава — заявих аз. — Трябва да си доволна и на това. А не да очакваш някой да ти помага и впоследствие да ти благодари.
Тя помълча известно време.
— А ти направи ли това, което трябва?
— Можеш да не се съмняваш — отвърнах аз.
С това разговорът приключи. Дъфи бе завела Териса в стаята на Елиът. Тери Вилянуева си беше в неговата, за мен оставаше стаята на Дъфи. Заедно с Дъфи в нея. Тя явно се чувстваше неудобно заради това, което ми бе казала преди. За липсата ни на професионализъм. Но не знам дали се опитваше да си вземе думите назад, или да ги повтори с нова сила.
— Не бой се — казах аз. — Прекалено съм уморен.
И този път й го доказах. Не защото не опитахме. Започнахме дори доста добре. Тя ми показа ясно, че оттегля предишните си възражения. Показа ми, че е по-щастлива да приеме, отколкото да откаже. Аз се зарадвах, защото тя много ми харесваше. Така че започнахме нелошо. Съблякохме се и легнахме заедно в леглото. Спомням си, че я целувах толкова силно, че устата ме заболя. Но това е последното, което си спомням. В този момент съм заспал. Като мъртвец. Единайсет часа непрекъснат сън. Когато се събудих, всички си бяха тръгнали. Всеки от тях бе поел към неясното си бъдеще. Бях сам в стаята, сам със спомените си. Наближаваше обяд. През щорите нахлуваше слънчева светлина; във въздуха танцуваха златни прашинки. Резервният костюм на Вилянуева бе изчезнал от облегалката на стола. На негово място имаше пазарска торба, пълна с евтини мъжки дрехи. Изглеждаха, сякаш са ми точно по мярка. Сюзан Дъфи имаше набито око. Вътре имаше два пълни комплекта. Един за студен климат и един за горещ. Тя не знаеше накъде смятам да поема. Затова се бе погрижила за двете възможности. Практична жена. Помислих си, че ще ми липсва. Поне на първо време.