Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Според картата, която германците бяха пратили по факса на Сария, до мината „Берг-Улмеверк“ се стигаше по някаква пътека от туристически маршрут нагоре от Росфелд-Хохен-Рингщрасе, пътя, по който караше в момента. Но къде точно почваше тази пътека, беше ли изобщо отбелязана по някакъв начин, не ставаше ясно нито от изпратената по факса карта, нито от тази, която си беше купил на летището, и колкото по-нависоко се качваше и колкото по-дълбок ставаше снегът и по-гъсти боровите гори, толкова повече го обземаше тревога, че ако не се натъкне на голяма табела с надпис „ЗА МИНАТА — ОТТУК“, изобщо няма да намери проклетото място.
Всъщност, тъкмо започваше да се чуди дали да не се върне до най-близкото село и да потърси подробна информация, когато излезе от поредния завой в най-високата точка от пътя и фаровете му осветиха някаква порутена каменна постройка насред поляна вляво от шосето. Пред нея беше паркирана кола и следи от стъпки в снега водеха нагоре през гората. Бен Рои. Нямаше кой друг да е. Спря, изгаси двигателя и излезе навън.
Ако долу в ниското му се беше сторило студено, то онзи студ не беше нищо в сравнение със смразяващата ледена атмосфера, която го обгръщаше сега. Суровият планински въздух сякаш разкъсваше дрехите му и го караше да се чувства гол насред огромен хладилник. За миг студът буквално му изкара въздуха, все едно някой го беше ударил в корема, и дори когато се възстанови достатъчно, за да пъхне в устата си цигара и да я запали, зъбите му продължаваха да тракат толкова силно, че му беше трудно дори да дърпа тютюневия дим.
Заподскача на място, за да се постопли, след което отвори вратата на фолксвагена и напъха в джобовете на сакото си всичките книжа, които намери вътре — карти, документи за наема на колата, даже сервизната й книжка, — затръшна вратата, заключи я и пое през гората. Обувките му скърцаха в снега, боровете надвисваха над главата му като стени на огромна пещера.
Успяха да махнат няколко от по-малките камъни от върха на купчината под срутения таван с отчаяната надежда, че срутването може да е частично и че някак ще успеят да преминат в галерията отзад. Никакъв шанс. Зад по-малките камъни имаше по-големи, много по-големи, цели скални плочи. И на десет души с подходяща техника щеше да им е трудно да ги поместят. А те бяха само двама и не разполагаха с нищо друго, освен с голите си ръце. Беше загубена работа. Трудиха се още половин час, подпрели фенерите си на някаква стара тенекиена кофа на пода, след което се отказаха.
— Губим си времето — задъхано каза Лейла, цялата изпотена въпреки студа. — Няма как да минем оттатък. Няма.
Бен Рои не каза нищо, само се облегна на стената и задиша тежко. След това измърмори: „Мамка му!“, взе единия фенер и пое обратно към сивкавия правоъгълник на изхода от мината. Лейла постоя още малко, после взе втория фенер. В този момент лъчът му мина по пода и освети нещо като едва различим улей в камъка под краката й, не по-широк от няколко сантиметра и почти невидим под камънаците и пръстта, с които беше покрит подът. Насочи лъча надолу, намръщи се, след което клекна, хвана фенера с една ръка, а с другата започна да разчиства земята. Улеят се открои ясно, появиха се още улеи. Заразчиства по-усилено. Линиите явно бяха на успоредни двойки, едната по коридора от входа до срутването, другата правеше завой от мястото, където беше клекнала, и свършваше право в стената между две дървени подпори.
— Я ела да видиш това — извика, все още ровейки прахоляка.
Бен Рои вече беше стигнал до изхода. Спря и се обърна.
— Тук е имало релси — каза тя. — На пода. Влизали са в мината. Но има едно разклонение встрани.
Израелецът се поколеба, но се върна в шахтата, стигна до мястото, където беше коленичила, и лъчът на фенера му се присъедини към нейния, за да освети успоредните канали, отклоняващи се от основната ос на тунела. Огледа ги, след което се отдръпна и освети мястото в стената, където улеите изчезваха. Лейла направи същото. При по-близък оглед, въпреки че беше зацапана и неравна, точно там скалата очевидно не беше толкова плътна, колкото в останалата част от галерията, а и беше малко по-различна на вид. Бен Рои се приближи, прокара ръка по повърхността и я удари с юмрук.