Смъртта е моят занаят
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Джак Макавой #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е моят занаят». Краткое содержание книги:
Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…
Грег Глен бе прехвърлил директния си телефон на телефонистката. Тя ми предаде, че бил на съвещание и имала изричните му заповеди да не му звъни в залата за конференции. Оставих името и номера си и затворих.
Чаках вече петнайсет минути Глен да ми се обади, като се опитвах да не мисля за онова, което Уорън ми бе съобщил накрая на разговора ни; по едно време вече не издържах и излязох от стаята. Тръгнах пеш по булеварда, като се отбих в „Бук Суп“, книжарница, която бях забелязал от колата на Уорън. Влязох в отделението за криминална литература и потърсих една книга, която бях чел навремето и за която си спомнях, че авторът й я беше посветил на агента си. Според мен това бе солидно доказателство за добрите му качества. Вече с името на агента отидох в следващото отделение и го издирих в каталога на литературните агенции. Запомних телефонния номер на агента и се върнах в хотела.
Червеният индикатор на телефона ми мигаше; очевидно беше Глен, но предпочетох първо да позвъня на агента. В Ню Йорк беше пет часът, а не знаех работното му време. Вдигна слушалката след второто позвъняване. Представих се и бързо хванах бика за рогата.
— Бих искал да разбера дали е възможно да станете мой представител за… да кажем, нещо, което ще представлява една истинска криминална история. Работите ли с действителни истории?
— Да — отвърна той. — Но вместо да го обсъждаме по телефона, бих предпочел да ми изпратите едно подробно писмо за себе и за проекта ви. Тогава вече ще съм в състояние да ви отговоря.
— Бих искал, но не мисля, че ще имам време. Разни издатели и филмови продуценти не ме оставят на мира и трябва да вземам бързо решение.
Червейчето се загърчи съблазнително върху кукичката.
— Но защо ви безпокоят толкова? За какво става дума?
— Чели ли сте във вестниците или пък да сте гледали по телевизията за онзи убиец в Лос Анжелес, Поета?
— Да, разбира се.
— Аз съм този, който го застреля. Писател съм… репортер. Брат ми…
— Вие ли сте този човек?
— Аз съм.
Макар и прекъсван често от други обаждания, двайсетина минути обсъждахме възможния проект за книгата и интереса, които вече бях възбудил у представителите на филмовата индустрия. Каза ми, че работи с един агент в Лос Анжелес, който би могъл да помогне в киното. А междувременно искаше да знае колко бързо бих могъл да му изпратя оферта на две страници. Казах му, че ще я има след час, и той ми даде номера на компютърния си факс-модем. Според него, ако историята се опише толкова вълнуващо, както беше и представянето й по телевизията, тогава би могъл да продаде книгата до края на седмицата. Казах му, че ще бъде далеч по-вълнуваща.
— Един последен въпрос — каза той. — Как се добрахте до името ми?
— Беше в „Утро за фламинго“.
Червеният индикатор на телефона продължаваше да ми намига, но аз не му обърнах внимание и след като затворих, започнах да работя на лаптопа офертата, опитвайки се да вместя в две страници последните две седмици. Не ми беше лесно, още повече, че работех само с една ръка, и се проточи.
Още преди да приключа, ръката взе да ме боли, независимо че я бях щадил. Взех още едно от хапчетата, които ми бяха дали в болницата, и се върнах на компютъра, като продължих да обработвам текста. След малко телефонът иззвъня.
Глен беше бесен.
— Джак! — изкрещя. — Откога чакам да се обадиш!
Какво правиш, по дяволите?
— Аз се обадих! Оставих съобщение. Чакам вече час.
— Звъних ти, по дяволите! Не си ли получил съобщението ми?
— Не. Трябва да си звънил, когато бях излязъл в коридора да си взема кола. Но не съм получавал никакви…
— Няма значение, няма значение. Виж какво ще правим утре? Сложил съм Джаксън на компютъра да работи по историята ти, а Шийди хвана самолета рано тази сутрин. Отива на пресконференция в бюрото. Можеш ли да ни дадеш нещо ново? Всички вестници в страната ни дишат във врата, не трябва да им се даваме. Какво ново има? Имаш ли нещо, дето те го нямат?
— Не знам — излъгах аз. — Няма кой знае какво ново. Хората от бюрото още обобщават събраното до този момент, доколкото ми е известно… Между другото, още ли съм извън историята?