Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
„Падай, убит си!“ — понечи да възкликне подире му Виктор… ала изродът от света на Природените нямаше намерение да мре.
Грамадните криле отново уловиха въздушните пластове, намериха опора. Падането премина в пикиране, сетне се изравни и сътвореният описа плавна, издигаща се към висините дъга. А Убиецът, макар и преминал посвещенията, не съумяваше да накара Въздуха да се отдръпне изпод оловните криле на чудовището, за да падне то и да се наниже на острите пикове на скалите далеч долу, на земята…
Убиецът знае само да мрази. Да унищожава. Да гази на юруш.
Но да твори… това му е също толкова недостъпно, колкото полетът за червея.
Сътвореният Дракон отново се готвеше за атака. В очите му гореше зъл присмех, те сякаш говореха: „Поех три твои удара, Убиецо. Сега е мой ред. Дръж се!“
Виктор се стъписа.
Какво имаш зад гърба си? Безумното препускане към морето, посвещенията, приети без капка разбиране какво всъщност става. Чужд и нелеп свят, където си играчка, марионетка в ръцете на изкусни кукловоди. Ненавист на заем — дали ще ли ти помогне? Ритор — той наистина умееше да мрази…
Сътвореният Дракон се приближаваше. Тържествуващият вой на чудовището пропъждаше ужасените буреносни облаци, които изчистиха сив небосвод. Железните челюсти зейнаха и кипяща вълна напалм се стовари върху Виктор.
Той закрещя.
Викът късаше гърлото му, дърпаше се като на опъната верига да се нахвърли върху врага, сякаш сам по себе си беше станал Сила. Здрач похлупи света. Смътно усещаше, че пада, обхванат в пламъци и дим, а течният огън на Сътворения пълзеше по Викторовите люспи, мъчейки се да намери уязвимо място.
Вятър, Вода, Огън! На помощ! Земя!
Страшен порой. Такъв, при който небето изцяло се превръща в ревящ поток. Ала и той бе безсилен да угаси чародейския напалм и само успяваше да отмие заедно с Вятъра огнената отрова от бронята на повелителя си. А отдолу се надигна огромна гора от великански треви. Милиарди и милиарди зелени стръкове, в които Виктор се вряза с несъкрушимото си тяло. Те омекотиха удара от падането, а зеленият им сок доизчисти остатъците пламтяща гадост…
Отново в човешки облик, Виктор стоеше на земята и държеше меча. А във висините горделиво се рееше Сътвореният Дракон.
— Твоята омраза е твърде немощна, Убиецо. Този свят не е твой.
— Е, какво? — каза Лакомника до него и Виктор изобщо не се учуди. — Не се ли опече работата? Нямаше начин да се опече, така да знаеш.
Зелената джунгла умираше пред очите им, гигантските стебла се разпадаха на сива пепел. Дебелакът самодоволно додаде:
— Тук Стихиите няма да издаянят! Драконът ни, виж го — хвърка си… А ти, Виктор, остана почти без сили. Какво ме зяпаш така злобно? Мислиш, че лъжа? Ами я опитай да излетиш. Или да плюеш огън. Няма да стане. Защото си Убиец само по титла. Прекалено много се съмняваш.
— Това е, понеже още не съм преминал инициацията си докрай — дрезгаво възрази Виктор. — И защото още не съм бил на Острова на Драконите…
Странно, но си беше цял-целеничък, течният огън не бе оставил по тялото му изгаряния. Оставаше само слабостта, беше толкова отпаднал, че ако дебелакът го духнеше, би отлетял като безтегловно късче пух от топола.
— Не — поклати глава Лакомника и подканящо помаха на Сътворения. — Островът няма да ти помогне, макар че, естествено, нищо не ти пречи да довтасаш на него. Момичето ти ще те заведе. Добро ти е то… ловко. Само че Острова… — Лакомника тежко и съчувствено въздъхна, — няма да ти помогне. Ще се наложи да се справяш сам с тамошния Пазител. Обаче… трябва ли? Дали си струва, а? Какво ще кажеш?
— Пазителят…?
— Не се надявай, Виктор — нищо няма да ти разкажа за него. Оправяй се както знаеш! — Лакомника обидено засумтя. — Нещо вече не ми е интересно с теб. Не надви Дракона. Скучно… — и дебелакът предизвикателно загърби събеседника си.
— Стой! — Виктор протегна ръка, за да хване нахалника за рамото… и дойде на себе си от рязкото движение.
Беше проснат върху камъните досами прибоя, вълните го пръскаха с пяната си. Видя мек златист отблясък. Камъните бяха топли, гладки и сякаш светеха отвътре.
Повдигна глава. Ето какъв бил Островът на Драконите!
В този миг забрави напълно за Лойя и дори за Тиел.
Отгоре надвисваше ниско буреносно небе, запълнено с кълбящи се черни облаци. Оловносиви тежки вълни в гладна ярост се нахвърляха върху брега, алчно облизвайки златистите камъни, и отстъпващата пяна също започваше да излъчва бледа лимонена светлина.