Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Ужасната умора, която се беше трупала през цялата вечер, постепенно заотстъпва. Въздъхнах облекчено. Взирах се в нощното небе и имах чувството, че мога да се издигна чак до него. Някаква двойка спореше. Той беше нещастен, а тя — настойчива. Беше невероятно трудно да се съсредоточа върху думите им, но после те се приближиха и не можеше да не ги чувам.
— Трябва да се върна у дома — каза той. Много млад глас. — Трябва да се върна при майка. Ако не я бях оставил, всичко това нямаше да се случи. Арно все още щеше да е жив. И онези другите.
Тя пъхна главата си под ръката му и след това я отпусна на гърдите му. Това е вярно. И щяха да ни разделят, щяха завинаги да те дадат на друга. Това ли искаш наистина?
Бяха се доближили. Заедно с него вдишвах сладкия й мирис, мускусен и див. Държеше я плътно до себе си. Вятърът духаше през моя сън, развяваше краищата му. Той погали козината й; дългата й тъмна коса са разсипа на вълни между пръстите му.
— Не това исках. Но може би е моят дълг.
Твоят дълг е към твоите хора. И към мен. Тя уви ръка около челото му. Пръстите й се притиснаха в плътта му като нокти на звяр. Хайде. Време е да ставаме. Не можем да се бавим, трябва да тръгваме.
Той се взря в зелените й очи.
— Обич моя. Трябва да се върна. Ще съм по-полезен за всички нас там. Там бих могъл да говоря, бих могъл да настоя за промяна. Бих могъл…
Ще бъдем разделени. Би ли могъл да го понесеш?
— Ще измисля начин да останем заедно.
Не! Тя погали страната му и дланта й изстърга в кожата. Долових нокти на звяр в жеста. Не. Те няма да разберат. Ще ни разделят насила. Ще ме убият, и може би и теб също. Спомни си историята за Петнистия принц. Кралската му кръв не е била достатъчна, за да го защити. Твоята няма да е щит за теб. Пауза, а след това: Аз съм единствената, която наистина държи на теб. Само аз мога да те спася. Но не смея да дойда при теб напълно, докато не докажеш, че си един от нас. Винаги се сдържаш. Срам ли те е от Старата кръв?
Не. Това — никога.
Тогава се отвори. Бъди това, което знаеш, че си.
Той помълча дълго.
— Аз имам дълг — промълви тихо. С безкрайно съжаление.
— Вдигай го! — Мъжкият глас дойде някъде зад мен. — Нямаме време за губене. Трябва да покрием повече разстояние. — Извих се на земята да видя кой го каза, но не видях никого.
Две зелени очи се взираха в него. Можех цяла вечност да пропадам в тези очи. Довери ми се, молеше го тя и той бе длъжен да се отзове. По-късно можеш да мислиш за тези неща. По-късно можеш да мислиш за дълг. Засега мисли за живота. И за мен. Събуди се.
Шутът хвана ръката ми и я преметна през раменете си.
— Хайде ставай! — подкани ме настойчиво и ме вдигна на крака. Беше облечен целият в черно. Трябваше да е изтекло повече време, отколкото си мислех. От гостилницата на хана все още се лееше смях и човешки говор, светлина също. Изправих се и открих, че мога да вървя, но Шутът все пак настоя да ме крепи, докато ме водеше към един тъмен ъгъл на двора. Подпрях се на дървената стена на конюшнята и си поех дъх.
— Ще се оправиш ли? — попита ме Шутът отново.
— Мисля, че да. — Паяжините се разчистваха от ума ми. Но усещането за тях ми беше по-познато. Усещах познатите потръпвания от болката на Умение, но бяха по-малко настойчиви от обикновено. Поех си дълбоко дъх. — Ще се оправя. Но не бива да спя в хана тази нощ. Той е построен от камъни с памет, Шуте, като черния път. Като камъка в кариерата.
— Като дракона, който извая Искрен — допълни той.
Вдишах отново. Главата ми се прочистваше бързо.
— Пълен е със спомени. Толкова е странно, да намериш такъв камък тук, в Бък. Изобщо не бях предполагал, че Праотците са стигнали толкова далече.
— Разбира се, че са. Помисли си. Какво друго смяташ, че са старите Свидетелстващи камъни, ако не работа на Праотците?
Думите му ме стъписаха. Но пък беше толкова очевидно, че не си направих труда да изказвам съгласието си.
— Да, но каменните паметници са едно. Този хан представлява препостроени останки от сграда на Праотците. Изобщо не очаквах да видя такова нещо тук, в Бък.
Той помълча. Когато очите ми се приспособиха към по-дълбокия мрак, където ни бе подслонил, видях, че гризе нокътя си. След малко се усети, че го гледам, и дръпна ръка от устата си.
— Понякога така се заплитам в непосредствената загадка, че не виждам частите на по-главния въпрос, които са навсякъде около нас — каза все едно споделяше своя слабост. — Тъй. Вече си добре, нали?
— Мисля, че ще се оправя. Ще си намеря празна ясла в конюшнята и ще спя там. Ако конярят попита, ще му кажа, че си ме изгонил. — Понечих да тръгна, но се сетих и го попитах през рамо: — Ще можеш ли да се вирнеш в хана, облечен така?