Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Как?
— Тогава вече ще можем да ви клонираме. Вас и всеки друг. По дяволите, ще можем да изровим Бетховен, Къстър, Елвис… и да си ги отгледаме като деца. Ще можете да възкресите майка си. Или да отглеждате части и органи за замяна. Предполагам, представяте си какви морално-етични и социални проблеми поставя това. Какво става с осиновяването, когато хората могат да поръчат копия на самите себе си — или на някой друг — по пощата? А ако съчетаем клонингите с рекомбинантната ДНК-технология, лесно ще получим индивиди, които не са съвсем хора като нас и стават за пушечно месо, гладиатори или роби. Вместо банки с органи — ферми с органи. Хора за еднократна употреба.
— Увлякохте се, докторе — изсумтя Ласитър.
Торгоф се засмя и поклати глава:
— Изобщо не съм се увличал. Имате нужда само от клетка с ядро и непокътната ДНК в него: капка кръв, фоликула от косата, късче тъкан. Всичко става. После обръщате процеса на диференциация, възстановявате тотипотентността на клетката и я използвате, за да създадете новия организъм. Просто трябва да вкарате ядрото в яйцеклетка, от която е извадено собственото й ядро. После култивирате. Интересно, нали?
— Какво означава „култивирате“?
— Ами, ако става дума за хора, това е стандартното донорство на ооцита — Ласитър примигна, като чу познатия термин. Междувременно Торгоф заобяснява: — Което се прави, като…
— Знам как се прави — прекъсна го Ласитър. — Сестра ми се подложи на тази процедура.
— О… Е, значи ви е известна. — Торгоф погледна сепнато часовника си и се размърда неспокойно. — Наистина трябва да вървя. Става дума за дванайсетгодишен човек и хокейни билети.
— Само секунда — спря го Ласитър. — Ако Барези е направил всичко това… искам да кажа, ако е намерил начин да обърне диференциацията на клетките… щеше да се разчуе, нали?
— Абсолютно! — Торгоф стана. — Такова откритие би било съпоставимо с… с… с изобретяването на колелото. Затруднявам се да го сравня с нещо всъщност. Щяхме да научим, разбира се. Освен ако…
— Какво?
Торгоф загърна шалчето около врата си и вдигна яката на бозавото си палто, а кепето нахлупи ниско над челото.
— Освен ако не е имал съмнения. Може да се е изплашил. Защото нали все пак е бил религиозен човек.
Докато се връщаше с метрото към „Мариот“, Ласитър се чудеше какво да мисли. Барези беше видял Бог в една молекула и се бе заловил да учи теология. Но какво общо имаше всичко това с „Умбра Домини“ и серията убийства, като се започне от Токио и се стигне до Вашингтон?
Влакът се носеше с грохот из тунелите, а Ласитър губеше търпение. Защо трябваше да приема, че страстта на Барези към науката и религията има нещо общо със случая? Защото отец Ацети го бе заявил?
Да.
Но ключът за всичко очевидно бе в клиниката — не в науката и не в религията. Клиниката за лечение на безплодие. Това свързваше всички жертви. Започваше да се пита дали вместо да преследва фантоми, не трябваше да разпита жените, пребивавали там. Имаше имената и адресите им. Ставаше дума за онези, които бяха оставали по седмица. Нито една от тях не бе подлагана на донорство на ооцита и нито една — доколкото му бе известно — не бе умряла. Имаше поне сто такива жени, а той не бе разговарял с нито една от тях.
Но Фреди и Риордан бяха. И онова, което бяха научили, можеше да се резюмира в едно изречение: „Животът е прекрасен“. Беше ясно за Риордан, ясно за Фреди и ясно за него самия, че нито една от тези жени не бе застрашена по никакъв начин. Дори при това положение…
Наведе се, прекара пръсти през косата си и простена тихо. Тихо, но явно достатъчно силно, защото, като вдигна глава, мъжът, седнал срещу него, го гледаше втренчено и предупредително. Ласитър прочете мислите му: „Само това ми липсваше, поредният куко“.
И тогава му хрумна нещо друго, толкова разтърсващо, че тялото му чак подскочи и той се изправи на седалката. Ами ако Барези наистина го бе направил? Ако бе използвал клиниката си, за да клонира…
Тук логиката му изневеряваше. Какво да клонира? Или по-скоро кого? Ласитър изръмжа от чувството на безсилие, което накара мъжа отсреща да стане с ругатня и да се премести в далечния край на вагона.
И все пак какво от това, ако го бе направил? Какво се е случило после? Размислил ли е? И е започнал да избива децата?
Отговорът дойде в главата му веднага: „Това е лудост“. Децата от клиниката не можеха да бъдат клонинги. Те просто не си приличаха. Брендън не приличаше на Джеси, а и нито един от двамата не приличаше на нито едно от останалите избити деца, които бе виждал на снимка. На Мартин Хендерсън. На момченцето на Иржи Райнер. Бяха съвсем различни.