Скарпета

— Какво значи това, по дяволите? — възкликна Бакарди.

Скарпета беше по всички стени. Цели плакати от тавана до земята, снимки от студиото в Си Ен Ен и как крачи из Кота нула или в моргата, прекалено заета, без да осъзнава, че някой прави онова, което Бакарди наричаше „снимка с мисъл“. Не че снимащият беше направил някакви шедьоври, не — но ги беше снимал с мисъл.

— Това си е направо като храм на лудостта — подметна Бен или както там се казваше.

Апартаментът не беше обзаведен, ако се изключеше едно просто бюро от явор, опряно до стената, и пъхнатият под него обикновен канцеларски стол. На бюрото имаше лаптоп, от онези модерните пауърбуци, еърбуци или както там им казваха, скъп и много лек. Бакарди беше чувала за хора, които, без да искат си изхвърляли компютрите заедно със старите вестници, и сега разбираше как може да стане това. Лаптопът беше включен в захранващия кабел за зареждане на батерията и свиреше тиха мелодия, отново и отново бог знае от колко време.

Освен него на бюрото имаше четири високи тънки вази за по едно цвете от евтино шлифовано стъкло — и във всяка имаше по една избеляла роза. Бакарди се приближи, откъсна едно листенце и каза:

— Жълти.

Полицай Бен беше прекалено зает да оглежда посветеното на Скарпета светилище, за да го е грижа за четири изсъхнали рози или да разбере, че от женска гледна точка жълтото има значение. Когато ставаше дума за рози, нуждата на Бакарди от успокоение изискваше червени, но инстинктът й работеше безотказно. Мъж, който ти подари жълти рози, няма никога да го имаш, а точно това е онзи, когото искаш и си готова да преместиш небето и земята, за да го получиш. Тя стрелна полицай Бен с поглед, защото за миг се уплаши, че може да е казала последната си мисъл на глас.