Докато убивам, се надявам [bg]

— Защо не си взе разрешително за работа?

Тя подръпна възглавничката на ухото си.

— Прекалено много неща ми пречеха. Не бях готова.

— Това мнението на Пол ли бе?

— И моето.

Тя се притисна към мен.

— Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала, Алекс.

— Ами Джаспър? А Пол?

Споменаването на името на Круз я накара да потръпне.

— Искам да кажа романтична любов. Плътска любов. Ти си единственият мъж, който някога е прониквал вътре в мен.

Не казах нищо.

— Алекс, това е истина. Знам, че подозираш разни неща, но двамата с Пол никога не сме го правили. Бях негова пациентка. Спането с пациенти е като кръвосмешението. Дори и след като премине лечението.

Нещо в гласа й ме накара да се отдръпна.

— Е, добре. Но да не забравяме Мики Старбък.

— Кой?

— Твоят партньор във филма.

— Така ли се казваше? Мики? Всичко, което ми е известно за него бе, че Пол го е лекувал от пристрастяване към кокаин, там във Флорида. Никога не съм била във Флорида.

— Пак ли тя?

Кимна.

— Кой я е наел за ролята?

— Знам как изглежда отстрани, но Пол е смятал, че ще има лечителен ефект.

— Радикална терапия. Изпробване.

— Трябва да го разгледаш в контекста, Алекс. Той работи с нея в продължение на години без особен успех. Длъжен бе да опита нещо.

Погледнах настрани, върнах се към заобикалящата ме обстановка. Черга върху синия килим. От щампите бликаше баналност. Проклетото място не приличаше на дом.

Обстановка като в космически кораб. Сякаш извънземните се бяха спуснали долу на лов за човешки същества, бяха плячкосали клишетата на Средна Америка.

Когато се обърнах, тя се усмихваше. Блестяща усмивка. Твърде бляскава, като глазура, преди да се напука.

— Алекс, разбирам колко ли странно трябва да ти се вижда всичко това. Трудно е да събереш толкова години само в няколко секунди.

Върнах й усмивката, като дадох израз на обзелото ме неудобство.

— Съкрушителна е динамиката… как всичко това напълно си пасва.

— Ще сторя всичко, което е по силите си, за да го изясня.

— Бих приветствал това.

— Откъде искаш да започна?

— От самото начало — струва ми се, че това е толкова подходящо място, колкото и всяко друго.

Тя положи глава на рамото ми.

— В това е проблемът. Няма начало — каза тя със същия равен глас, с който преди години ми бе разказала за смъртта на „родителите си“. — Първите ми години са неясни. За тях ми бе разказано, но все едно съм чула чужда история. Това бе целта на терапията през онова лято. Пол се опитваше да ме отблокира.