Войната на Ъплифта

— Тази вечер. Готова съм. Не усещаш ли?

Аноракът на Силви и дългата й пола скриваха всички външни признаци. И все пак тя беше права. Мирисът й не можеше да се сбърка.

— Искрено се надявам да получиш онова, което искаш, Силви.

Тя пак кимна. Седяха и не знаеха какво да си кажат. Фибен се опита да измисли нещо. Но каквото и да кажеше, сигурно щеше да излезе глупаво.

Изведнъж под тях — там пътеката се разклоняваше — се разнесе тихо шумолене. Иззад скалистия завой се появи висока фигура. Беше Робърт Онийгъл, преметнал само лъка си и лека раница. Тичаше.

Той погледна нагоре, видя ги и забави ход. Усмихна се, когато Фибен му махна. Стигна до разклона, зави на юг по една малко използвана пътека и скоро изчезна в дивата гора.

— Какво прави? — попита Силви.

— Тича.

Тя го плесна по рамото.

— Виждам, че тича. Къде отива?

— Ще се опита да мине през проходите преди да паднат снеговете.

— През проходите ли? Но…

— Нали майор Пратахулторн изчезна. Лейтенант Маккю и морските пехотинци се съгласиха да се заемат с изпълнението на алтернативния план на Робърт и Атаклена.

— Но той тича на юг — каза Силви. Робърт беше поел по малко използваната пътека, която водеше по-дълбоко в планината Мулун.

Фибен кимна.

— Отива да потърси някого. Той е единственият, който е в състояние да свърши тази работа. — От тона му Силви разбра, че това е всичко, което възнамерява да й каже по въпроса.

Поседяха известно време в мълчание. Краткото преминаване на Робърт поне беше с радост посрещната почивка от напрежението. „Това е глупаво“ — помисли си Фибен. Той харесваше Силви, харесваше я много. Никога не бяха имали такава възможност да разговарят, а сега може би бе последният им шанс.

— Ти изобщо… ти изобщо не успя да ми разкажеш за първото си бебе — припряно каза той.

Разбира се, беше очевидно, че Силви е раждала и кърмила. Следродилните белези бяха признаци на привлекателност в една раса, четвърт от чиито женски изобщо не раждаха. Но у Силви се криеше и някаква болка.

— Беше преди пет години. Бях много млада. — Гласът й бе спокоен и овладян. — Той се казваше… нарекохме го Сичи. Беше подложен на проверка от Бюрото, както обикновено, но го намериха за… „аномален“.

— Аномален ли?

— Да, точно тази дума използваха. Категоризираха го като по-висш в някои отношения… и като „странен“ в други. Нямаше очевидни дефекти, а някои „особени“ черти, така казаха. Неколцина от служителите проявиха интерес. Бюрото по Ъплифт реши, че трябва да го пратят на Земята за по-нататъшна преценка. Държаха се много мило. — Тя подсмръкна. — Предложиха ми да отида с него.

— Обаче не си отишла, нали?

Тя го погледна.

— Зная какво си мислиш. Аз съм ужасна. Затова и не ти казах по-рано. Би се отказал от сделката ни. Мислиш си, че съм лоша майка.