Кости по хълмовете

— Ако нарушиш примирието — тихо рече Субодай, — моите пък ще се сражават, за да си отмъстят за мен. Мисли като водач, Джучи. Ти ги доведе тук, далеч от баща си. Те гледат към теб за чест и живот. Нима си готов да ги видиш мъртви?

Джучи стана, купата му падна на пода и се пръсна на парчета.

— Нима очакваш да се върна, за да бъда заклан от баща си? Да оставя всичко, което съм построил тук? Ти си побъркан.

— Баща ти не иска хората ти, Джучи. С предателството си ти го нарани пред всички. Няма да го е грижа за тях, ако се върнеш. Да, ти ще умреш; нима си очаквал да те излъжа? Ще бъдеш екзекутиран като пример за всеки, на когото му хрумне да се обърне против него. Но хората ти ще бъдат оставени на мира. Когато напуснат този лагер, никой няма да дойде да ги търси, поне докато аз съм жив.

Той също се изправи и застана срещу Джучи със сурово изражение.

— Ти ги доведе дотук, Джучи. Ти държиш живота им в ръцете си. Или ще бъдат убити, или ще дойдеш с мен, а те ще живеят. Това е изборът, който трябва да направиш. Още сега.

Сърцето на Субодай се сви, докато наблюдаваше агонията на младия мъж. Сам изпитваше същото, но и той като Джучи нямаше избор. Видя как съпротивата го напуска и с дълга въздишка Джучи се отпусна обратно в леглото. Погледът му беше мъртвешки, взираше се в нищото.

— Трябваше да разбера, че баща ми никога няма да ме остави да си ида — почти прошепна той. — Дадох му всичко, а той продължава да ме гони по петите.

Отправи към Субодай уморена усмивка, която едва не разкъса сърцето на военачалника.

— В края на краищата, какво значение има един живот? Пък бил той и моят.

Изправи гръб и енергично разтърка лице с длани, за да скрие проблясващите в очите му сълзи.

— Това е хубаво място, Субодай. Дори започнахме да търгуваме с кожи. Хората ми си намериха жени при набезите и скоро тук ще има деца, които дори не са чували името на Чингис. Можеш ли да си представиш?

— Мога. Осигурил си им добър живот, но за него има цена.

Джучи дълго време се взираше мълчаливо в него. Накрая затвори очи.

— Добре, военачалнико. Май баща ми е изпратил подходящия човек, за да ме върне.

Стана отново и възвърна част от самообладанието си, преди да отвори вратата и да пусне вихрушката в малкото помещение.

— Вземи си оръжието, военачалнико — рече той, като сочеше купчината в снега.

Около нея се бяха насъбрали мъже. Щом видяха Джучи, лицата им грейнаха. Субодай пристъпи напред, без да обръща внимание на враждебните им погледи, и вдигна меча и кинжалите си. Остави откъснатите пластини на мястото им, препаса меча и пъхна кинжалите в ботушите си. Не гледаше, докато Джучи говореше на главните си командири. Не вярваше, че ще може да го понесе. Конят му беше готов и някакъв непознат държеше поводите. Субодай му кимна по навик, докато сядаше в седлото, но човекът гледаше покрай него.