Край Рио де ла Плата

— Че си поставен под надзор.

— Аз ли? Какво те прихваща!

— Ха, казах ти го още когато твърдеше, че си получил задачата да ни надзираваш.

— Сеньор, абсолютно нищо не разбирам!

— Тогава ще говоря по-ясно. Навярно сеньор Хордан ти няма доверие.

— Искаш да ме обидиш, нали?

— Не. Можеш да се чувстваш обиден от нареждането на Хордан, но не и от мен. Вероятно той смята, че ще започнеш някоя разправия с мен.

— И през ум не ми минава!

— Или че може би по-късно, след като нейде по Парана ви предадем пратката, ще ти хрумне откачената идея да ме плениш.

— Сеньор!

— Моля те! Не се преструвай, че не съм успял да прочета мислите ти! Навярно за да осуети подобни щуротии, Хордан е взел решението да изпрати с нас ротмистъра като твой попечител.

— Какви ги дрънкаш!

— На генералисимото е хрумнала тази идея, а не на мен.

— Докажи го!

— Ела на сала и поискай от ротмистъра да ти покаже пълномощното, което получи.

— Tormento! Нима има такова?

— Попитай го!

— Ами нека го покаже! Защо не говори самият той? Защо се крие зад колибата? Ако има такова пълномощно, то аз се чувствам обиден и в никакъв случай няма да дойда с вас. Трябва да разговарям с него!

— Тогава ела с мен!

Той скочи на сала и аз го последвах. В гнева си Кадера не обърна никакво внимание на действията на салджиите. Само единият край на сала беше все още опрян в брега. Другият плаваше вече доста навътре в реката, като се обръщаше надолу по течението. Майорът направи знак на хората си да останат на сушата и бързо се насочи към ротмистъра.

— Тръгвайте! — наредих на салджиите, следвайки по петите разгневения Кадера. Когато го догоних, той стоеше вече пред ротмистъра и го засипа с въпроси, на които младият офицер изобщо не бе в състояние да отговори.

— Не прави скандали, сеньор! — обърнах се към Кадера. — Така няма да промениш нещата. А за да не се поддадеш в гнева си на изкушението да извършиш нещо прибързано, ще ти направя приятелската услуга да те обезоръжа.

Докато изговарях тези думи, аз светкавично измъкнах пистолетите му от пояса.

— Сеньор, как се осмеляваш?! — кресна ми той.

— Нищо особено не съм направил.

— Ти на това нищо ли му викаш? Отмъкваш ми… — Той млъкна. Хората му на брега нададоха пронизителни викове, които го накараха да насочи поглед към тях.

Салът беше развързан и вече се намираше на десетина метра от сушата, където водата бе доста дълбока.

— Какво е това? Какво означава? — извика Кадера. — Веднага върнете сала на брега!

— Това означава — отвърнах му, — че си мой пленник и че направиш ли една крачка от мястото си, незабавно ще те застрелям!

Насочих неговите собствени пистолети към гърдите му.

— Пленник ли? Ще ме застреляш? Сеньор, полудя ли? — попита той и силно пребледня.

— Сигурно не съм дотам луд, та да се хвана като теб на такава въдица.

— Ротмистър, помогнете ми!

Младият офицер само вдигна рамене, но не каза нито дума.