Къщата на духовете

Животът на сенатора Труеба също се промени. Ентусиазмът от борбата, която бе подел, му възвърна едновремешните сили и пооблекчи болката в нещастните му кости. Работеше на високи обороти, както в най-добрите си времена. Пътуваше често по съзаклятническото дело в чужбина и кръстосваше неуморно различните провинции на страната — от север до юг, със самолет, с автомобил и с влакове, в които бяха премахнали привилегията на първокласните вагони. Издържаше на прекалено обилните вечери, с които го гощаваха неговите привърженици във всеки град и село, и се преструваше, че му се е отворил апетит на затворник, въпреки че старческият му стомах вече не понасяше подобни изсилвания. Цялото си време прекарваше по заговорнически сборища. Отначало дългогодишните демократични принципи в страната му връзваха ръцете и му пречеха да подлага динени кори на правителството. Ала той скоро се отказа от намерението си да го подкопае по легален път и стигна до извода, че може да го свали само с незаконни средства. Труеба първи дръзна да заяви открито, че настъплението на марксизма може да се спре единствено чрез военен преврат, тъй като народът не би се отказал доброволно от властта, за която бе жадувал половин век, само защото на пазара нямало пилета.

— Стига сте се туткали като баби, ами грабвайте оръжията! — казваше той, когато му разправяха за саботажа.

Изобщо не криеше идеите си, тръбеше ги наляво и надясно и на всичко отгоре прескачаше сегиз-тогиз до Военното училище — подхвърляше царевични зърна на юнкерите и им подвикваше, че са едни нищо и никакви кокошки. Наложи се да си намери двама телохранители, за да го пазят от собствените му изблици на невъздържаност. Ала често забравяше, че сам ги е наел, и като усетеше, че го следят, изпадаше в ярост, ругаеше ги и ги заплашваше с бастуна си, докато най-накрая обикновено му причерняваше от задух. Беше убеден, че ако някой си науми да го убие, тия двама тъпоглави бабаити изобщо не ще успеят да попречат, но все пак се осланяше на присъствието им, което поне можеше да сплаши необузданите нахалници. Опита се да прикачи охрана и към внучката си, защото смяташе, че тя се мъкне по свърталища на комунисти, където всеки миг някой може да я нагруби заради роднинството й с него, но Алба не искаше и да чуе за такова нещо. „Да си вземеш наемен убиец за пазач е все едно да си закачиш табела, че се признаваш за виновен“, отсече тя. Той не посмя да настоява, защото вече му бе дотегнало да се разправя с всички членове на семейството си. Освен това внучката му беше единственият човек на света, способен да предизвика у него нежност и усмивка.