Остров Тамбукту
- Автор: Марчевский Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Остров Тамбукту». Краткое содержание книги:
— Инглиш? Американ? — попита ме той, като ме гледаше с черните си очички.
— Българин — отговорих аз.
— Бюлгар? — учуди се малкото войниче с белите гетри. Кимнах с глава:
— Бюлгар.
Войничето недоверчиво ме изгледа от главата до петите и зафъфла нещо на своя език, но аз само свивах рамене и мълчах. През това време другото войниче с високите ботуши влезе в колибата на първожреца и изкара оттам Смит и Арики.
Малкото войниче в гетри ме остави и отиде при Смит.
— Инглиш? Американ? — запита го то.
— Инглиш — отвърна Смит. — Поданик на негово величество английския крал!
— Инглиш! — изрева войничето в бели гетри и заблъска плантатора с приклада на пушката си.
Смит не очакваше такова посрещане. Като всеки богат човек той беше живял досега с чувство за превъзходство над другите. Това чувство го правеше самоуверен и дори надменен в отношенията си с хората. Освен това прекалено голямата му вяра в силата на Англия го караше да мисли, че щом изговори думата англичанин, всеки ще падне пред него на колене. И затова ударите по гърба му дойдоха като гръм от ясно небе.
А какво да кажа за Арики? Той също не беше възхитен от японците; Оказа се, че те далеч не са такива, каквито му ги представяше Смит.
Войниците ни подкараха към залива. Тук и там по пътеката лежаха убити мъже, жени и деца, имаше ранени, които напразно протягаха към нас ръце за помощ. Наоколо бушуваха пожари.
Заливът беше оживен. Японците прекарваха сандъци с муниции и ги разтоварваха на брега. Те си служеха с тесните лодки на туземците, които не бяха много удобни за превозване на големи товари, но все пак вършеха добра работа.
Тук беше и капитан Стерн. Той толкова се зарадва, като ни видя, че едва не изтърва тежкия сандък, който носеше на гърба си. И той като мен изостанал от туземците и японците го заловили, преди да успее да избяга в джунглата.
— Възможно ли е, Стерн? — възкликна Смит и се спря в почуда. — Нима ви заставиха да мъкнете тия тежки сандъци.
— А да не мислите, че върша това по собствено желание? — отговори Стерн, като сложи внимателно сандъка на пясъка.
— Как може! — възмути се Смит.
— Може, може!
— Изненадан съм, Стерн…
— Аз пък никак не съм изненадан.
— Но вие казахте ли им, че сте капитан?
— Казах им.
— И въпреки това…
— Въпреки това — прекъсна го Стерн, — а може би тъкмо за това ме заставиха да мъкна тия тежки сандъци.
Войничето с белите гетри отиде някъде и след малко се върна при нас с един офицер. И той беше нисък като войничето, и неговите очи бяха черни и тесни, а жълтеникавото му широко лице бе покрито със ситни лунички. Той каза нещо на своя напевен език и посочи към лодките, натоварени със сандъци. Това беше достатъчно, за да разберем, че трябва да се хващаме за работа.
Сандъците наистина бяха много тежки. Смит пъшкаше под тях и ругаеше японците, но съвсем тихо, да не го чуе никой. Малкото войниче с белите гетри беше го убедило, че самураите не се шегуват. Те намериха работа дори и на стария Арики, който беше само кожа и кости. Като видя, че няма да може да носи сандъци, офицерът го накара да изхвърля водата от лодките.
Следобед от подводниците пристигна един офицер и ни каза на развален английски език, че техният капитан искал да говори с нас. И тъкмо навреме, защото ние наистина изнемогвахме под тежките сандъци и от горещото слънце. Седнахме в една лодка и двама моряци ни откараха на подводницата. Капитанът — нисък, набит здравеняк със загоряло жълтеникаво лице и с изпъкнали скули — ни чакаше на палубата, малко разкрачен, с ръце, кръстосани отзад.
— Протестирам, сър! — припряно заговори Смит, като се задъхваше от умора и горещина. — Вашите войници ме биха! Аз съм член на Камарата на общините, сър! Аз съм поданик на негово величество английския крал!
Капитанът мълчаливо го гледаше със студените си черни очи.
— Вашите войници са невъзпитани, сър! — продължи Смит още по-разпалено. — Те ме биха, а след това ме заставиха да пренасям на гръб сандъци с муниции. Това е унизително, сър! Аз протестирам!
Той млъкна и избърса потта от шията си. По лицето на капитана трепна нещо като усмивка, но очите му си останаха все тъй студени. Той извика подофицера, който беше наблизо, и му каза нещо на японски. Подофицерът кимна с глава на Смит и го поведе към вътрешните помещения на подводницата.