Частен клуб
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен клуб». Краткое содержание книги:
Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
— Първите четиридесет и осем часа са най-важните — осведомих го.
— Да. Чувал съм. По какъв начин веществените улики сочат към хижата?
— Ако наистина искате да знаете, при посещението си тук събрах власинки от килима, а също така и човешки и кучешки косми. Съвпаднаха с намерените върху тялото и дрехите на детектив Мюлер.
— Нима? — Той ме погледна. — Не си спомням да съм ви давал разрешение да правите това.
— Но щяхте да ми дадете.
Той пропусна това покрай ушите си.
— Доста бързо работят в лабораториите.
— Става въпрос за разследване на убийство. И жертвата е федерален агент.
— Ясно… И тъй, от тези власинки…
Проведох му един кратък курс по лабораторен анализ.
— Власинките върху жертвата съвпадат с онези, които открих тук. Кучешките косми вероятно ще отговарят на космите на вашето куче, как му беше името…
— Кайзер Вилхелм.
— Всъщност няма значение. Но човешките косми върху тялото на детектив Мюлер, както и останалият ДНК материал, който бъде открит по дрехите, ще ни доведат до убиеца или убийците.
Спогледахме се. Той все още не мигаше, затова продължих:
— С ваша помощ ще можем да направим списък на всички присъствали през уикенда, да съберем от тях косми и ДНК материал, както и малко власинки от дрехите, като например от маскировъчните униформи на охраната ви. Разбирате ли?
Той кимна.
— Та като стана въпрос за армията ви, къде и как успяхте да наберете тези момчета?
— Всички са бивши военни.
— Ясно. Е, трябва да приемем, че всички са добре обучени да използват оръжия и друг вид сила.
— Още по-важното е, че всички са много дисциплинирани — каза той. — И както би ви казал всеки военен, предпочитам да имам десет дисциплинирани и добре обучени бойци, отколкото десет хиляди необучени и разхайтени войници.
— Не забравяйте също така лоялни и мотивирани от благородна кауза.
— Това се подразбира.
— Всъщност тази вечер колко души охрана имате? — обади се Кейт.
Мадокс като че ли разчете подтекста и леко се усмихна, както би се усмихнал граф Дракула, ако някой от гостите му на вечеря се поинтересува в колко часа изгрява слънцето.
— Мисля, че тази нощ дежурството се носи от десетима души.
На вратата се почука, после тя се отвори и се появи Карл с количка, върху която имаше голям покрит поднос.
Карл докара количката до масичката за кафе, сложи подноса върху нея и вдигна капака.
Върху среброто се излежаваха десетки горещи паленца. Коричката беше леко кафява, точно както ми харесват. В центъра на подноса имаше две кристални купи — едната с гъста и тъмна делхийска, а другата — с жълта като патешки дрисък горчица.
— Трябва да си призная нещо — каза домакинът ни. — Обадих се на Анри и го попитах дали някой от вас е изявил някакви предпочитания към храната и — voila!
Не беше точно признанието, което се надявах да чуя, и той го знаеше, но и това не беше зле.
— Желаете ли нещо друго? — попита Карл.
— Не, но… — Мадокс си погледна часовника, — виж как върви приготвянето на вечерята.
— Да, сър.
Карл излезе и Мадокс каза:
— Днес ще минете без бекаси. Ще трябва да се задоволите с най-обикновена пържола и картофи. Засега хапнете паленца.
Погледнах Кейт. Тя очевидно не мислеше, че съм в състояние да устоя, та дори хотдогчетата да бяха дрогирани. И беше права. Надушвах аромата на коричката и тлъстите кренвиршчета.
Във всичките бяха забучени клечки за зъби — червени, сини и жълти, — така че трябваше просто да позная кой цвят бележи безопасните. Избрах синьото — любимия ми цвят, — взех едно и го потопих в делхийската горчица.
— Джон, ще си развалиш апетита за вечерята — каза Кейт.
— Ще изям само няколко. — Налапах паленцето. Беше страхотно — гореща хрупкава коричка, пикантна горчица.
— Моля, заповядайте — обърна се Мадокс към Кейт.
— Не, благодаря. — Тя ме изгледа загрижено и добави: — Не се притеснявайте от мен.
Мадокс също си взе кренвиршче със синя клечка, но го потопи в жълтата горчица. Може пък да бях избрал неправилната купа.
Всъщност се чувствах идеално и си взех още едно, този път с жълта горчица. Просто за всеки случай.
Мадокс задъвка, преглътна и каза:
— Не е зле. — Избра една червена клечка и предложи на Кейт. — Опитайте?
— Не, благодаря.
Той изяде кренвирша, този път с делхийска горчица. Така че и аз си взех още една.
Паленцата ме подсетиха за Кайзер Вилхелм. Липсата му до господаря му бе от озадачаващите.
Защото кучетата предупреждават господарите си — и покрай тях всички останали, — когато някой приближава — а аз имах силното усещане, че Мадокс не иска двамата с Кейт да знаем дали зад вратата не стои някой.