Елантрис

— Нямахме голям избор, принцесо. Всичко от стария Елантрис е изгнило и рухнало, даже камъните се ронят. Колкото и дефектни материали да си ни пращала, все са по-читави от всичко останало в града.

— Не бях права — призна тъжно тя.

— Не започвай отново — каза Раоден. — Ако почнеш да се самосъжаляваш, ще те заключа за един час с Галадон, за да видиш какво е истински песимизъм.

— Галадон ли?

— Едрият мъж, с когото се запозна край портите — обясни Дух.

— Дуладелецът ли? — Тя си спомни за якия кръглолик елантрисец с ясно изразен акцент.

— Точно.

— Песимистичен дуладелец? — повтори тя със съмнение. — Никога не съм чувала подобно нещо.

Дух се засмя отново и я въведе в голяма представителна сграда. Сарене се захласна от красотата й. Имаше изящни спираловидни арки, а подът бе от бял мрамор. Релефите по стените бяха по-майсторски и от тези на коратския храм в Теорас.

— Това е църква — каза тя и прокара пръст по резбования мрамор.

— Да. Откъде знаеш?

— Тези сцени са от „До-Корат“ — каза тя и го погледна укорително. — Някой май не е внимавал в църковното училище.

Дух смотолеви нещо.

— Не се опитвай да ме убедиш, че не си ходил. — Сарене отново се обърна към резбите. — Очевидно си благородник. Трябва да си посещавал църквата от благоприличие, дори да не си бил вярващ.

— Милейди е много наблюдателна. Разбира се, че съм смирен слуга на Доми, но трябва да призная, че не внимавах винаги по време на службите.

— И кой всъщност си ти? — попита дружелюбно Сарене, успявайки да зададе за пръв път въпроса, който я измъчваше, откакто бе срещнала Дух.

Той се замисли.

— Вторият син на лорда на плантация Йен. Неголямо владение в южната част на Арелон.

Може би беше вярно. Не си бе направила труда да запомня всички дребни благородници. Беше й достатъчно трудно да се оправи с херцозите, графовете и бароните. Но можеше и да е лъжа. Дух беше приличен политик и умееше да лъже убедително. Във всички случаи беше придобил отлични управленски умения, които като цяло липсваха на арелонската аристокрация според нея.

— От колко време… — започна тя, извръщайки се от стената. След това замръзна и затаи дъх.

Дух сияеше.

От него струеше призрачна светлина. Можеше да види очертанията на костите от енергията, която гореше в гърдите му. Устата му се отвори в беззвучен писък и той рухна на земята, а светлината се разгоря. Сарене понечи да се втурне към него, но се спря, разколебана какво да стори. Тя стисна зъби и повдигна главата му, за да не се удря в мраморния под при гърчовете. Почувства нещо. Кожата на ръцете й настръхна и по тялото й премина студена тръпка.

Нещо голямо и необятно се притискаше към нея. Сякаш самият въздух се отместваше от тялото на Дух. Вече не виждаше костите, защото светлината бе по-блестяща. Сякаш тялото се разтваряше в белотата. Щеше да реши, че е изчезнал, ако не усещаше тежестта му в ръцете си. Спазмите престанаха и тялото му се отпусна.