Дяволската стъпка [bg]

Докато слушаше Карлсън, Фицдуейн смилаше бързо информацията и налагаше получения в съзнанието му модел върху реалностите на битката. Всичко, което полковникът от десантните войски казваше, бе прекрасно обмислено, но въпреки това шансовете нещо да се обърка бяха значителни.

Разузнаването никога не е било съвършено. Разбира се, много неща се виждаха от въздуха, но съвременните оръжия вече можеха да бъдат съвсем малки и изключително мощни при това. Ако защитниците си разбираха от работата, в никой случай нямаше да оставят един гранатомет да се търкаля на открито. Щяха да го извадят в последния момент, местейки го непрекъснато. Позициите можеха да се маскират до неузнаваемост. Приборите за нощно виждане можеха да проникнат в тъмнина, през дим и мъгла, но не и да надничат през бетона на бункер. А и никога не биваше да се забравя човешкият фактор — хората се паникьосваха, прецакваха нещата. Особено ако са под напрежение. А да си подложен на огън от други, които ти желаят смъртта, си е страшно напрежение. Разбира се, това можеше да се потисне с много тренировки и учения, но никога — да се премахне напълно.

— Какво мразите най-много? — попита го по едно време Фицдуейн.

— Всичко, което може да свали десантен самолет, преди да сме скочили — отвърна веднага Карлсън. — Десантчиците никак не обичат да умират, преди да са получили шанс да се бият… След като се приземим, се притесняваме от бронетехника, артилерия и мини, грубо казано — в този порядък. А не бива да забравяме и ония неща от сферата на NBC42. Нито едно от тях не ни дава повод за шеги.