Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Накреняването и едновременното плъзгане встрани се ускориха с жестока внезапност. Или това бе плод на въображението му? Не, това определено не можеше да бъде истина. Бяха заложили на двойното осигуряване, сметките бяха проверени и препроверени, всеки възможен вариант на провал бе взет предвид.
След това той почувства как метеоритът под него се раздвижи, чу се силен пукот, платната се раздраха, а шейната и паяжината рухна. Червеният цвят на метеорита изведнъж изпълни полезрението му — досущ като отворила се огромна рана; камъкът бе обвързан с оплели се въжета и метални проволки, изтръгнати нитове хвърчаха и рикошираха около него. Все още корабът се плъзгаше встрани, легнал вече почти на борд, накренявайки се още повече и повече. Той се закатери бързо, опитваше се да развърже въжето около кръста си, ала възелът бе толкова стегнат, толкова стегнат…
Последва неподдаващ се на никакво описание звук: сякаш небесата и бездната долу бяха изригнали едновременно. Танкът се разцепи в гейзер от искри и метеоритът се изтърколи в тъмнината — сякаш някакво лениво чудовище се преобърна — и го повлече със себе си. В следващия миг настъпи пълна тъмнина и той усети притока на студен въздух…
Чуваше се леко подрънкване на чаши, шепот. В тази мека вечер в четвъртък „Ламброази“ бе пълен с любители на изкуството и с богати парижани. Отвъд дискретната фасада на ресторанта тъмносивата есенна луна обгръщаше района Маре с нежно блещукане. Глин се усмихна на Сали Бритън, която седеше срещу него върху фината бяла дамаска.
— Опитай това — рече той, докато севритьорът отваряше бутилка „Вьов Клико“ и накланяше ледения поток към чашите им. Той взе чашата си и я вдигна. Тя се усмихна и произнесе тихо:
Провалът нямаше значение…
След което го обзе изумление, рецитацията бе удавена от злокобния смях на Пъпъп. А после цялата тази сцена се изпари в изригналия блясък на ярка и красива светлина.
84.
Протока Дрейк
19:55
Макфарлън се държеше с все сила за осигурителните въжета на спасителната лодка, която се носеше по високите върхове и дълбоките долини на обърканото вълнение. Рейчъл стискаше здраво ръката му. Последните двайсет минути преминаха в ужасяваща бъркотия: неочакваното напускане на мостика от Бритън; поемането на командването от Хауъл и заповедта му да напуснат кораба; събирането им на лодъчната палуба и мъчително трудното спускане на лодките в беснеещите вълни. След напрегнатите часове преследване, борба с бурята и с метеорита, тази последна бедствена ситуация възникна тъй бързо, че изглеждаше нереална. Огледа се за първи път в лодката. Със затворения корпус, малък входен люк и още по-малки илюминаторчета, тя напомняше уголемено торпедо. На руля беше Хауъл, той управляваше и двигателя; вътре бяха Лойд и около двайсетина членове на екипажа, включая пет-шест души, чиято лодка се бе откъснала от балките при спускането й и които бяха измъкнати от ледените вълни.
Макфарлън стисна още по-здраво въжето, тъй като лодката падна свободно от високо, удари се с трясък и рязко дръпна напред. Вместо да оре вълните като „Ролвааг“, дългата двайсетина метра лодка подскачаше върху тях като коркова тапа. Смайващите пропадания и мъчителните изкачвания по водните стени бяха изнурителни и всяваха ужас. Всички бяха мокри до кости, а онези, които бяха измъкнати от морето, забеляза Макфарлън, лежаха в безсъзнание. Брамбъл, слава Богу, също беше тук и се грижеше за тях, доколкото можеше.
Един офицер на носа укрепваше провизиите и спасителното имущество. Във водата под краката им се търкаляха и плуваха отломки. Всички страдаха от морската болест, а някои повръщаха неспирно. Никой от екипажа не говореше, всички изпълняваха задълженията си мълчешком. Здраво затвореният корпус на спасителната лодка ги защищаваше от външно влияние. Но Макфарлън виждаше как страхотните вълни безмилостно блъскат лодката.
Хауъл най-сетне се обади, гласът му прозвуча прегракнало във воя на вятъра и вълните. Държеше пред устните си преносима радиостанция, ала говореше толкова високо, че всички можеха да го чуят.
— До всички лодки, чуйте ме! Единственият шанс е да се насочим към ледения остров на югоизток и да изчакаме откъм подветрения му бряг бурята да стихне. Дръжте курс две-нула-нула, десет възла скорост и поддържайте непрекъснато визуален контакт. Активирайте аварийните радиоубуйове.