Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Няма нищо — отвърна Ксандър.
— … и аз си имам своя. Така шансът да ги запазим е по-голям.
Сара обаче не беше убедена.
— До комплекса има приблизително петнадесет мили. Гал. Освен това ти ще…
— Може малко да духа — каза той, обръщайки се към Алисън с гръб към Сара. — И няма да можем и да мигнем дори. — Алисън не откъсваше погледа си от него. — Е… — кимна той на себе си, — това е. — Той отвори вратата и слезе от автомобила, протягайки ръка на Алисън, за да и помогне. Няколко секунди по-късно той пъхна глава обратно в автомобила, сграбчи тежкото палто на Алисън и каза: — Ще се видим до Улф Поинт. Безопасно пътуване. — С тези думи той затръшна вратата и тръгна към гората.
Сара се обърна към Ксандър повече от учудена. Той се усмихваше.
— Какво има? — попита тя.
Той поклати глава.
— Какво?
— Тя ще е добре — отвърна той. — Вероятно й стори добрина.
— Не за нея се тревожа.
Двумоторният „Пакър“ се снижи спокойно над уединеното летище с включени мигащи бордови светлини. Тук-там бяха останали ивици сняг, а черната дълга ивица от катран ясно се открояваше сред бледото море от скала и земя. Седнал зад пилота в пилотската кабина, старецът стискаше здраво облегалката на креслото си; самолетът вече слизаше към пистата за кацане. С наближаването на земята мислите му отлетяха в друга посока.
Стайн, който в момента спеше удобно в задната част на самолета, не бе показал нищо, нищо, което да укаже, че офицерът от разузнаването бе стигнал до правилното решение, факт, тревожил стареца до момента, в който бе прозрял колко полезен би могъл да му бъде неговият „гостенин“, като се имаше предвид и ситуацията с Джаспърс. Няколко думи към точните хора и цялата каша в Европа щеше да бъда забравена. По този начин щеше да бъде забравена и връзката със Скентън. За нещастие, младежът се бе оказал далеч по-невъзторжен по отношение на проекта от неговия предшественик. Неговият предшественик. Причард. С какво желание само се бе включил в делото на Айзенрайх. С каква увереност, с каква всеотдайност. Стайн обаче изобщо не проявяваше никакъв ентусиазъм, ако това беше точната дума. Веригите явно не можеха да заместят примамливите съблазни. Но той беше будно момче. Той щеше да прогледне за неизбежността на делото. А и освен това бе показал неподправена тревога за младия професор, докато беше под въздействието на наркотика. Това поне вдъхваше кураж.
След двадесетина минути достигнаха разклона за комплекса — половин миля изяден от дупки чакълен път, който придаваше на мястото малко селска атмосфера, а може би дори и малко на разруха, ако някой дръзнеше да броди отвъд знаците ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, накачени по дърветата от двете страни. Една очевидно козметична врата се виждаше в края на вития път, която напомняше още веднъж, че комплексът от бунгала зад нея беше частна собственост. Старото убежище на Скентън. Колко много се е променило мястото само за няколко години, помисли си старецът.
Докато колата спираше пред вратата, една катеричка се втурна и пробяга през пътя, като за миг спря да подуши стълба. Това беше грешка. Дребното телце се разтърси от спазми, шокът продължи само секунди, време, достатъчно да покаже, че не всичко беше така, както изглеждаше на пръв поглед. Мъжете в колата видяха как животинчето тупна на земята, размахало хаотично лапички, докато в един момент се съвзе и бавно закуцука към гората. Системата беше проектирана така, че колкото по-голямо е животното, толкова по-голям да е шокът. След няколко секунди вратата се отвори и големият мерцедес навлезе в оградената площ, мина покрай група от бунгала и се насочи към една подобна на ранчо постройка, настрани от останалите. На вратата чакаше висок плешив мъж.
— Колко души сме, Паоло? — Старецът премести тялото си напред и излезе от колата, като само кимна в знак на благодарност към протегнатата ръка.
— Дванайсет. Без онези в къщата и лабораторията.
— Отлично. Аз ще дремна малко, после ще похапна, а след това искам да видя как върви всичко. Тогава ще дойдете с мен. — Мъжът кимна. — Мисля, че вече приключихме с Волфенбютел. — Той не изчака за отговор.
На горната площадка на стълбището ги чакаше привлекателна жена, облечена с пола до глезените и с бяла блуза. Тя му протегна ръка. Старецът мина покрай нея, без да се ръкува и влезе в къщата.
— Радваме се да ви видим отново, сър.
— Елате с мен в стаята ми, госпожице Палмерстън. Той вече бе отишъл до средата на коридора, когато жената се обърна да го последва.