Сърцето на зимата

Гостилницата си беше почти същата, каквато я помнеше — с високия таван и добре осветена от лампите, горящи по всички стени въпреки ранния следобед. Сега, за по-топло, високите прозорци бяха със спуснати кепенци и в двете дълги камини пращеше огън. Въздухът беше изпълнен със сивкавия дим от лули и с приятните миризми от кухнята. В единия ъгъл две жени с флейти и един мъж на барабан свиреха игрива ебударска мелодия, на която той закима в ритъм. На пръв поглед не изглеждаше много по-различно от последния път, когато беше стъпвал тук. Но сега всички столове бяха заети от сеанчанци — някои в снаряжение, други — с дълги извезани палта. Пиеха, приказваха си и оглеждаха опънати на масите карти. Една посивяла жена с пламъка на дер’сул-дам, извезан на рамото й, като че ли пишеше доклад на една маса, а друга, мършава сул-дам с кръглолика дамане плътно до нея, като че ли получаваше заповеди. Много от сеанчанците бяха с подстригана коса отстрани и на тила все едно че бяха нахлупили паници, а косата на темето беше оставена дълга в нещо като широка опашка, която висеше до раменете на мъжете и често — до кръста на жените. Тези бяха низши владетели и владетелки, а не Върховни не знам какво си, но това едва ли имаше значение. Благородникът си е благородник и освен това мъжете и жените, които ходеха да доведат някоя слугиня с още пиене, бяха с надменни като на офицерите физиономии, което значеше, че рангът им е достатъчно висок, за да създадат неприятности на човек. Неколцина от тях го видяха и се намръщиха, и Мат за малко щеше да си излезе.

Но точно тогава зърна ханджийката, слизаща от стълбата без перила в дъното на гостилницата — жена с горда осанка, с кестеняви очи и прошарена коса, и с две огромни златни халки на ушите. Сетале Анан не беше ебударка, не беше дори алтарка, както подозираше Мат, но носеше брачен нож на сребърна верижка в дълбокото си тясно деколте и дълъг извит нож на кръста. За него тя знаеше, че уж е лорд, но Мат не беше сигурен дали още го вярва, нито дали ще му е от някаква полза, ако цялото това дрън-дрън още минаваше пред нея. Всеки случай тя го забеляза и му се усмихна с приятелската си, добродушна усмивка, която правеше лицето й още по-хубаво. Нищо друго не оставаше, освен да прекоси помещението и без много да се задълбочава, да я поздрави и да я попита как е със здравето. Мускулестият й мъж беше капитан на рибарска гемия с толкова белези по лицето, че на Мат направо не му се мислеше. Тя веднага поиска да се осведоми как са Нинив и Елейн и — за негова изненада — дали знае нещо за Родството. Не беше допускал досега, че изобщо е чувала за тях.