Вратата на друидите

— Няма нищо — прекъсна го Ангелика. — И без друго не мога да му помогна… Това е същото място, нали? Тогава са били тук? — попита тя Варщайн.

— Не точно — отговори вместо него Франке и посочи вдясно от себе си. — Тунелът минава двайсет метра по-нататък в южна посока. Но вие сте права — всички се върнаха тук. — В гласа му се появи плаха надежда. — Той не ви ли каза нещо? Знаете ли защо…

— Не. Нищо не ми каза… Дори мисля, че… изобщо не забеляза, че съм тук. — Тя се разтрепери и от очите и изведнъж бликнаха сълзи. — Моля ви, искам да си вървя. Да се махаме!

— Да, да, разбира се.

Роглер отвори вратата, отмести се встрани и пропусна Ангелика покрай себе си. Тя почти изтича и спря чак когато се отдалечи на десетина метра от помещението. Ломан искаше да я последва, но Варщайн бързо го хвана за рамото и поклати глава. Този път журналистът показа нещо като досетливост и остана. Варщайн излезе навън.

Вървеше много бавно и изпитваше едва ли не страх, защото не знаеше какво да и каже. Винаги бе мразил моменти като този. На половин метър зад нея спря и лекичко я докосна по рамото, но веднага дръпна ръката си, виждайки как тя потръпна при допира му. Но се обърна и го погледна. Очите и бяха пълни със сълзи, но болката в тях бе по-различна от тази, която бе очаквал.

— Ангелика, много съ…

— Не сега! — Тя го прекъсна почти ядосано, пое дълбоко дъх и прокара длан по лицето си, за да избърше сълзите. Варщайн се дръпна назад. Разбра, че в този момент тя нямаше нужда от него. В последните дни се бяха сближили, но болката, която тя изпитваше, бе твърде интимна, за да я сподели с него. — Намерихте ли…някакво решение?

— Щяхме да се радваме, ако бяхме открили проблема — каза Франке.

В първия момент този отговор се стори на Варщайн съвсем неподходящ, но Ангелика се усмихна. Разбира се, думите на Франке не я развеселиха съвсем, но тя явно много по-добре от Варщайн схвана доброто намерение, което се криеше в тях.

— Може би трябва още веднъж да опитаме заедно — предложи тя.

Франке даде знак да го последват. Напуснаха лабораторията под планината по същия път, по който бяха дошли, и по същия сложен начин. След това, което видя през последния час, охранителните мерки се сториха на Варщайн направо смешни. Говориха не за нещо незначително, а за края на света, а сега трябваше да губят ценно време, за да връщат някакви си пластмасови карти на компютъра! Не каза обаче нищо и изпълни безропотно цялата процедура.

Въздъхна дълбоко чак когато отново се озоваха в тунела. Едва сега разбра защо се бе чувствал толкова неуютно през цялото време, докато бяха в тайната лаборатория на Франке. Вътре изпитваше чувството, че е в затвор. Всъщност гледката наоколо не се бе променила съществено, но в помещенията имаше усещането, че е затиснат от огромната, тежаща милиони и милиарди скална маса, намираща се над тях. Макар че вътре въздухът бе пречистван от климатична инсталация, стори му се, че в тунела диша по-свободно.

Войниците, които ги бяха придружили до вратата, ги чакаха. И този път се движеха на прилично разстояние след тях. Варщайн вече не бе така убеден, както преди един час, че Франке наистина може да ги отпрати. Ако съдеше по думите и по поведението му, той се смяташе за пълен господар на проекта, но може би не бе съвсем така. Може би войниците не бяха тук само за да го защитават.