Последната империя

— Ние… решихме, че отбраната на вътрешния комплекс ще е по-лесна. Не сме много.

Келсайър погледна назад по коридора. „Колко време ще им трябва на агентите на лорд Владетеля да открият човек, готов да говори? Вин е права — трябва да изкараме тези хора оттук“.

Вин се приближи и огледа внимателно младия капитан.

— Колко сте? — попита Келсайър.

— Към две хиляди — отвърна Демоа. — Ние… допуснахме грешка, милорд. Съжалявам.

— Каква грешка?

— Помислихме, че генерал Йеден действа прибързано — обясни Демоа и се изчерви от срам. — Затова останахме. Ние… смятахме, че трябва да слушаме вас, а не него. Но изглежда, трябваше да тръгнем с армията.

— Армията е разбита — рече кратко Келсайър. — Събирай хората, Демоа. Трябва да тръгнем незабавно.

Същата вечер, седнал на един повален дънер и заобиколен от сгъстяващите се мъгли, Келсайър най-сетне намери време да преосмисли събитията от деня.

Седеше, заслушан в тихите звуци на хората, които се настаняваха за през нощта. За щастие някой се бе сетил да подготви групата за бърза евакуация. Всеки от мъжете имаше завивка, оръжие и достатъчно храна за две седмици. Когато узна кой е човекът, помислил за това, Келсайър изпита желание да го повиши поне с няколко чина.

Не че беше останало много за командване. Двете хиляди войници се състояха предимно от хора вече на зряла възраст или още съвсем младежи — мъже достатъчно мъдри, за да прозрат погрешността на плана на Йеден, или достатъчно млади, за да се поддадат на страховете си.

Келсайър поклати глава. „Толкова жертви!“ Бяха събрали почти седем хиляди души преди това фиаско, но сега повечето от тях лежаха на бойното поле. Йеден, изглежда, бе решил да „изпита“ армията, като удари нощем Холстепския гарнизон. Какво ли го бе довело до толкова глупава идея?

„Аз съм виновен“ — повтаряше си Келсайър. Беше им обещал свръхестествена помощ. Беше приел Йеден в групата, беше им говорил със спокоен глас как ще постигнат невъзможното. Какво чудно тогава, че Йеден бе решил да нападне сам Последната империя, след увереността, вдъхната му от самия Келсайър? Какво чудно, че хората го бяха последвали?

А сега бяха мъртви и вината за това бе на Келсайър. Смъртта не му беше непозната. Нито провалът. Но не можеше да преодолее неприятното усещане в гърдите си. Вярно, тези хора бяха загинали в борба с Последната империя — геройска смърт, — но пък бяха очаквали някаква божествена намеса от страна на Келсайър… и това го безпокоеше.

„Ти знаеше, че задачата е трудна — рече си той. — Беше наясно с бремето, което си поел на плещите си“.

Но какво право имаше? Дори членовете на неговата група — Хам, Бриз и останалите — си даваха сметка, че Последната империя е непобедима. Следваха го заради вярата в него и защото бе придал на плановете си облика на една от онези задачи, които обикновено си поставяха крадците. Но сега един от членовете на групата беше мъртъв — съгледвачът, когото пратиха на бойното поле, потвърди смъртта на Йеден. Войниците бяха набучили главата му на копие край пътя. Същата участ бе сполетяла и повечето офицери.