Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
След няколко минути Нора нестабилно се изправи на крака. Долината на Кивира беше окъпана в бледа сребриста светлина. Тъмни брилянти блещукаха и искряха по повърхността на бързо течащата река. Грамадата на древния град зад нея тънеше в каменна тишина.
Тя колебливо като сомнамбул се насочи към въжената стълба. Мъчително се спусна по нея, стъпало по стъпало, механично, все още в шок. Когато стъпи на земята, се обърна към лагера и видя медицинската палатка, все още мамеща с оранжева светлина. В гърлото й се надигна ридание. Предстоеше й най-тежкото нещо, което можеше да си представи. И все пак трябваше да се увери.
Направи две-три крачки и спря. Върху пясъка на няколко метра от скалите лежеше тялото на Слоун. Нора се приближи. Кехлибарените очи бяха черни и невиждащи, покрити с мътния блясък на луната. Пясъкът наоколо бе подгизнал от кръв. Тя потрепери и се извърна. Механично потърси с поглед трупа на кожоносеца.
От него нямаше и следа.
Резкият пристъп на страх отново изостри сетивата й. Огледа се по-внимателно. В пясъка на два метра от Слоун имаше голяма вдлъбнатина, покрита с петна кръв. Наблизо лежеше сребърна раковина. Но тялото на кожоносеца го нямаше. Инстинктивно отстъпи назад, вдигна ръка към устата си и продължи да се озърта. Но в подножието на скалите нямаше нищо друго.
Нора се обърна и се затича към лагера, към медицинската палатка. На всяка крачка я пронизваше болка в ранения прасец. Беше по-лошо, отколкото се бе опасявала: вътре всичко беше раздрано на ивици, багажът и провизиите бяха разхвърляни, спалният чувал бе на парчета. Навсякъде имаше пръски кръв. Но нямаше тяло.
Разридана, археоложката излезе навън и се изправи на искрящата лунна светлина.
— Проклет да си! — извика тя и бавно се обърна в мрака. — Проклет да си!
И усети тънка, но невероятно силна ръка, която се плъзна по раменете й и затисна устата й. За миг Нора отчаяно се опита да се съпротивлява. После се отпусна, неспособна повече да се бори.
— Шшт — прошепна тих, нежен глас в ухото й.
Ръката се отпусна и тя се обърна, ококорена от удивление. Беше Джон Беюдзин.
— Ти! — ахна Нора.
Плитките на стареца бяха като посребрени на лунната светлина. Той притисна показалец към устните й.
— Скрих приятеля ти в отсрещния край на долината.
— Приятеля ми ли? — без да разбира, повтори Нора.
— Журналиста. Смитбак.
— Бил Смитбак? Жив ли е?
Беюдзин кимна с глава.
Обзеха я облекчение и неочаквана радост и тя с нова сила стисна ръцете на индианеца.
— Виж, липсва още един човек. Роско Суайър, нашият каубой…
Нещо в изражението му я накара да замълчи.
— Човекът, който се грижеше за конете ви — каза той. — Мъртъв е.
— Мъртъв ли? О, не, не, не и Роско!… — Нора се извърна. Не можеше да го понесе.
— Намерих тялото му до реката. Кожоносците са го пипнали. Сега трябва да вървим.
Той се освободи и понечи да се обърне, като й даде знак да го последва. Нора постави длан върху ръката му.
— Убих единия в града — каза тя и си наложи да преглътне горчивите сълзи. — Но има още един. Ранен е, още е жив. Някъде в долината.
Беюдзин кимна.
— Знам — простичко отвърна той. — Тъкмо затова трябва веднага да тръгнем.
— Но как?
— Знам таен път. Онзи, по който влизат в долината самите кожоносци. Изключително труден е. Вие двамата трябва да напуснете това място.
Индианецът бързо и безшумно закрачи в сенките, излезе от лагера и се запъти обратно към надвисналата скала. Под прикритието на мрака в подножието на скалите двамата заобиколиха свлачището до отсрещния край на долината, където придошлата река навлизаше във втория тесен каньон и изчезваше с ужасяващ водопад. Там ревът на водата беше много по-силен и входът на каньона бе обгърнат в обичайната мъгла. Без да спре, Беюдзин мина през завесата от водни пръски и изчезна. Нора се поколеба само за миг и го последва.
Озова се на малък полегат скален перваз. Изсечената в скалата пътека започваше точно зад завесата и се спускаше на няколко метра над ревящия водопад. Отразената лунна светлина беше слаба и археоложката предпазливо прекоси хлъзгавата, обрасла с мъх скала. Знаеше, че ако направи дори само една грешна стъпка, ще падне във въртопа, където я очакваше сигурна смърт.
Скоро пътеката се изравни. Падащата отвисоко вода вдигаше студена мъгла и обгръщаше Нора като с наметало. Постоянната влага бе образувала странна микросреда от мъхове, висящи цветя и гъста зеленина. Беюдзин разтвори с ръце увисналата завеса от буйни папрати и в сумрака зад нея Нора едва различи очертанията на Смитбак, седнал, обгърнал краката си с ръце.