Бялата принцеса

Те държат пиките си здраво, в отбранителна линия, докато мъжът дръпва силно поводите, умореният му кон се подхлъзва и почти спира, а после тръгва към нас. „Съобщение за краля“, казва мъжът, с глас, дрезгав от прахта, полепнала в гърлото му, а Хенри разпознава пратеника си, слага длан върху рамото на един от телохранителите си, избутва го встрани и се приближава към треперещия кон и изтощения ездач.

Мъжът скача от седлото, но е толкова отпаднал, че краката му се подгъват и трябва да сграбчи ремъка на стремето, за да се задържи прав. Той пъха ръка в жакета си и изважда протрит и изпоцапан, запечатан пакет.

— Откъде? — пита Хенри тихо.

— Корнуол. Най-далечната западна част на Корнуол.

Хенри кимва и се обръща към придворните.

— Трябва да остана и да прочета това — провиква се той. Гласът му е умишлено небрежен, усмивката, която се насилва да отправи към всички тях, е като гримаса на човек, измъчван от болка. — Малко работа, просто малко работа, която ще ме задържи за миг. Вие потегляйте, ще ви настигна!

Хората започват да разговарят тихо и се качват на конете, а аз правя знак на коняря си да задържи коня ми, заставам до Хенри и ги гледам как преминават. Докато двуколката със соколите минава покрай нас, един от соколарите привързва кожените завески, за да останат птиците на хладно и чисто, докато стигнат до полята, където ще започне ловът; тогава ще свалят качулките и птиците ще разперят криле и ще се озърнат със светнали очи. Едно от момчетата тича отзад, носейки резервни ремъци и каишки с поводи. Когато свежда глава в поклон, докато минава покрай краля, зървам лицето му: Ламбърт Симнъл, повишен от службата си на кухненски прислужник, вече кралски соколар, верен служител на краля — претендент, открил щастието.

Хенри дори не го вижда. Не вижда никого, докато се обръща и влиза през източната врата, която води нагоре по големите стълби към залата му за аудиенции. Следвам го, а там, в покоите му, го чака майка му, която гледа през прозореца.

— Видях вестоносеца да идва отдалече — казва му тя тихо, сякаш очаква да чуе възможно най-лошата новина. — Моля се от мига, когато видях прахта по пътя. Знаех, че става дума за момчето. Къде е слязло на суша?

— Корнуол — отговаря той. — А аз вече нямам приятели в Корнуол.

Безсмислено е да му казвам, че той вече няма приятели в Корнуол, понеже сломи гордостта им и сърцата им, и обеси мъжете, които корнуолците обичаха и следваха. Чакам мълчаливо, докато Хенри разкъсва обвивката на писмото и изважда листа. Виждам печата на графа на Девън, Уилям Кортни, съпруг на сестра ми Катрин, и баща на обичния ѝ син.

— Момчето е слязло на суша — казва Хенри, четейки бързо. — Шерифът на Девън нападнал лагера му със силен отряд — той прави пауза; виждам го как си поема дъх. — Всички хора на шерифа дезертирали и преминали на страната на момчето в мига, когато го видели.