Невинна кръв

Но въпреки това бе нещо много повече.

Той бе Възкресения.

Лазар.

Без него те щяха да бъдат прокълнати на живот като долни зверове, убиващи невинни и виновни, докато не срещнат смъртта си от острие на меч или от слънчев лъч. Възкресения беше намерил друг път за тях, път на святост, служба и смисъл.

Рун вече знаеше, че не е грях да бъдеш сангвинист.

Бе взел правилното решение в пустинята. Сега съществуването му служеше на Бог и това бе най-ис- тинската му служба от най-ранните му дни. Беше се отклонил от пътя, когато бе покварил Елизабета, но бе получил шанс да изчисти този грях. Сега можеше отново да служи на Христос с чиста съвест.

Лазар мина покрай него.

Рун погледна дългите му пръсти, които бяха докосвали Христос. Тези потънали в сянка очи бяха гледали Него. Това строго лице бе разговаряло с Него, беше се смяло с Него.

Други двама сангвинисти съпровождаха Лазар.

Мъж и жена.

Говореше се, че те са по-стари и от Възкресения, но имената им никога не се изричаха. Древната двойка рядко можеше да се види дори от Уединените, старейшините на ордена, които прекарваха времето си във вечни молитви и медитация. Навремето Рун бе копнял да стане един от тях, но вместо това бе върнат обратно в света на живите.

Мъжът носеше древен кръст, чието дърво бе станало сиво от вековете. Жената размахваше сребърно кадило. Пушекът се кълбеше в помещението и благоуханието му изпълваше ноздрите на Рун. Свещеният аромат го обгръщаше, просмукваше се в расото, косата и кожата му.

Всички запяха и гласът на Рун се извиси в хармония с гласовете на другите. Прекрасният хор отекваше в огромната зала, достигайки недоловими за нормалния слух тонове. В светилището, в компанията на другите от ордена, не му беше нужно да крие, че е различен, и можеше да пее истински.