Професионалистите
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Професионалистите». Краткое содержание книги:
Американски гражданин е застрелян от снайперист на Бахамите. Изстрелът е почти невъзможен, наричат го куршум за милиони. Улики липсват, а местните власти не желаят да сътрудничат.
Заместник-прокурор Нанс Лоръл знае, че убийството е поръчково, и има доказателства, че заповедта идва от най-високите етажи на властта в САЩ. С риск за кариерата и живота си тя се обръща към Линкълн Райм и Амелия Сакс.
Заинтригуван от особената сложност на случая Райм приема задачата.
Скоро самият той се превръща в мишена. А някой започва систематично да премахва всички доказателства и свидетели. Разследването на Райм се превръща в смразяваща битка срещу изключително интелигентен и хладнокръвен убиец.
Да, беше провел разговора със Сакс, както беше настоял Бил Майърс. Въпреки че посланието беше малко по-различно от това, което беше поискал капитанът. За Амелия Сакс работата на бюро в Нюйоркското полицейско управление, ранното пенсиониране или превръщането ѝ в консултант по сигурността не бяха приемлив вариант. Имаше само една възможност да се избегнат тези кошмари. Райм се беше свързал с доктор Вик Барингтън и беше взел името на най-добрия хирург в града, специалист в лечението на тежък артрит.
Мъжът беше казал, че може би ще успее да помогне; разговорът между Райм и Сакс пред седалището на НРОС в събота беше относно възможността да се подложи на операция, за да подобри състоянието си... и да остане на терен. А не да седне зад бюро според гибелните думи на Майърс.
Понеже не беше засегната от ревматоиден артрит - болест на имунната система, която покосява всички стави, а от по-често срещания остеоартрит, тя беше достатъчно млада, така че операция на бедрото и коляното да ѝ донесе още десетки години нормален живот, преди да се наложи смяна на ставата.
Сакс беше поспорила, но най-накрая се беше съгласила.
В чакалнята Райм гледаше десетината други присъстващи - двойките, самотните мъже и жени, семействата. Някои бяха неподвижни, други водеха напрегнат, едва доловим разговор, трети бяха паникьосани, а четвърти се придържаха към стратегиите на разсейване: разбъркваха кафето си, отваряха опаковки с храна, разглеждаха списания, пишеха съобщения или играеха игри на телефоните си.
Райм забеляза, че за разлика от улиците на Ню Йорк тук никой не му отдели повече от секунда незаинтересовано внимание. Той беше в инвалидна количка, а това беше болница. Тук той беше нормален.
- Каза на доктор Барингтън, че си отказал операцията, нали? - попита Том.
- Да, казах му.
Болногледачът замълча за момент. Вестникът в ръцете му се наклони съвсем леко. За хора, събрани от обстоятелства и професия по заплетен и интимен начин, на двамата никога не им беше лесно да обсъждат лични неща. Най-вече на Линкълн Райм. И все пак се изненада, че се чувства толкова непринудено да сподели с Том:
- Нещо се случи, докато бях на Бахамите.
Очите му се спряха на двойка на средна възраст, които неискрено си вдъхваха увереност един на друг. „За чия съдба? - зачуди се Райм. - На застаряващ баща? Или на малко дете?“
Разликата беше голяма.
- На онова място, където мислехме, че се е скрил снайперистът - продължи той.
- Когато отиде да поплуваш ли?
Криминалистът замълча за момент, отърсвайки се не от ужаса във водата, а от моментите, довели до него:
- Лесно направих заключението, че златистият форд ще се появи.
- Как?
- Помниш ли мъжа с пикапа, който изхвърляше боклук в канавката наблизо?
- Който се оказа главатарят.
- Точно така. Защо му беше да кара до края на ивицата земя, за да изхвърли торбите? Има обществено сметище на осемстотин метра, точно като слезеш от Югозападния път. И кой говори по телефона си, докато разтоварва тежки торби? Той казваше на другите двама в колата къде сме. И носеше сива тениска - каквато ти ми каза, че един от мъжете в колата е носил по-рано. Но аз ги пропуснах, всички следи. Видях ги, но ги пропуснах. И знаеш ли защо?
Том поклати глава.
- Защото имах оръжието. Оръжието, което Майкъл ми беше дал. Нямаше нужда да премислям ситуацията. Нямаше нужда да използвам мозъка си - защото можех да се оправя със стрелба.
- Само дето не можеше.
- Само дето не можех.
Лекар с износена престилка на петна се появи и нетърпеливи очи се стрелнаха към него, както соколът на Райм се спуска към гълъб. Мъжът намери семейството, което търсеше, отиде при него и очевидно му съобщи добри новини. Райм продължи да говори на помощника си:
- Често съм се чудил дали инцидентите не ме направиха по-добър. Принудиха ме да мисля по-добре, по-ясно и да достигам до по-категорично очертани заключения. Защото трябваше. Защото нямах друг избор.
- И сега мислиш, че отговорът е „да“.
Той кимна.
- На Бахамите едва не убиха теб, Майкъл и мен заради моя пропуск. Няма да се случи отново.
- И така, според мен ми казваш, че вече си се оперирал за последен път.
- Точно така. Каква беше репликата от онзи филм, койго ме накара да гледам? Хареса ми. Макар че тогава вероятно не съм го показал.
- Кой филм?
- Някакъв криминален. Доста отдавна беше. Героят каза нещо като: „Човек трябва да познава възможностите си.“
- Клинт Истууд - отбеляза Том. - Вярно е, но можеш да кажеш и „Човек трябва да познава силните си страни“.