Шадоус Фол [bg]

Благодари на Господ, че не бе стрелял по деца. Някои го правеха, но не и той.

Трябваше да се измъкне и да помисли. Просто да прекрати всичко и да обмисли нещата. Затова се измъкна незабелязано от групата, когато започнаха да млатят последния си пленник. Мъничко бруталност, ей така, да го направят по-сговорчив преди разпита. Преди болката и кръвта. Прииска му се да спаси пленника или поне да му спести побоя, но не се съмняваше, че събратята му в името на Божието дело ще се обърнат срещу него, ако се опита да ги лиши от това удоволствие. Наказването на неверниците ги бе настървило за кръв и не ги бе грижа къде ще я намерят. И така, беше се измъкнал, за да остане сам, макар това да бе категорично в разрез със заповедите. Не смееше да се отлъчи задълго. Ако сметнеха, че се опитва да се измъкне от тях, щяха да го разстрелят като дезертьор. Имаше много неща, за които Воините можеха да те гръмнат. Неподчинение на заповедта бе едно от тях. Офицерите получаваха своите инструкции от Върховния главнокомандващ, а той — от Бога, така че неподчинението бе светотатство. Колдър вярваше в Главнокомандващия преди. Вярваше на Уилям Ройс с цялото си сърце и душа. Ройс го бе спасил, когато не бе останало нищо, което да си струва да бъде спасено. Не че бе престанал да вярва, все още бе готов да умре за него — само не смяташе, че вече може да продължава да убива заради него.

Чу тихи стъпки да се приближават и бързо се огледа. Дребна, набита фигура се появи в уличката и вървеше право срещу него. Колдър сграбчи пушката си и скочи на крака. Благодарение на обучението бе насочил оръжието и се бе прицелил в целта преди дори да осъзнае какво прави. Поколеба се и после дъхът му секна, когато дребната фигурка излезе от сянката и застана на светло. Бе четири фута високо плюшено мече със златиста козина с цвят на мед, облечено в яркочервени туника и панталони и дълъг син шал. Очите му бяха тъмни и знаещи, изпълнени с всичкото състрадание и прошка на света. Колдър свали пушката.