Дюна [Dune - bg]

Джесика преведе безгласно: „Това е пепел! А това са корени!“

Погребалната церемония на Джеймис започваше.

Тя погледна навън към аракийския залез и към напластените в небето пъстроцветни ивици. Нощта вече започваше да разстила своите сенки по далечните зъбери и по дюните.

Въпреки това горещината не намаляваше.

Тя подгони мислите на Джесика към водата и очевидния факт, че тези хора са обучени да изпитват жажда само в определено време.

Жажда.

Тя си припомни как облените в лунна светлина вълни на Каладън мятаха белите си одежди върху скалите… и вятъра, натежал от влага. А сега ветрецът, който надигаше леко робата й, съсухряше незащитената кожа по страните и челото. Новите запушалки за нос й убиваха и тя се улови, че обръща прекалено много внимание на тръбичката, която се спускаше надолу през лицето и влизаше в костюма, като възстановяваше издишваната влага.

Самият влагосъхраняващ костюм представляваше сауна.

„Влагосъхраняващият костюм ще ти бъде по-удобен, когато привикнеш към по-ниско съдържание на течност в тялото си“ — беше казал Стилгар.

Тя знаеше, че е прав, но от това не й стана по-леко. Непрекъснато я занимаваше подсъзнателната мисъл за вода. „Не“ — поправи се тя, — „подсъзнателната мисъл за влага.“

А това бе по-неуловим и мъчен за разбиране въпрос.

Дочу приближаващи стъпки, обърна се и видя Пол, който идваше откъм дъното на пещерата, следван от Чани, момичето с лице на елф.

„Ето още един въпрос“ — рече си Джесика. — „Пол трябва да бъде предупреден за тукашните жени. Никоя от тези жени на пустинята не е подходяща за съпруга на дук. Наложница да, но не и съпруга.“

После се зачуди на себе си, като си мислеше: „Дали не съм заразена от неговите проекти? И тя видя колко безупречно е програмирана. Значи мога да мисля за брачните потребности на хората с кралска кръв, без дори да помисля за собствената си съдба на наложница. И все пак… аз бях повече от наложница.“

— Майко.

Пол се спря пред нея. Чани застана до рамото му.

— Майко, знаеш ли какво правят там, вътре?

Джесика се взря в черните очи, които я гледаха изпод качулката.

— Струва ми се, че знам.

— Чани ми показа… защото трябва да видя всичко и да дам разрешението си за премерването на водата.

Джесика погледна Чани.

— Извличат водата на Джеймис — каза Чани и тънкият й гласец прозвуча носово от запушалките. — Такъв е законът. Плътта принадлежи на човека, но водата му принадлежи на племето… освен когато е паднал в двубой…

— Настояват, че тази вода е моя — рече Пол.

Джесика се учуди защо тези думи внезапно я изпълниха с напрежение и предпазливост.