Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Слязохме от мерцедеса и старшина от специалните отряди на милицията за охрана на изборите ни въведе в бараката. Залата беше просторна и съвсем семпло обзаведена, според предназначението й. Имаше десет отделни кабинки, макар че се използваше само една. Единична опашка от хора минаваше през групата на изборната комисия, регистрираха документите си, скриваха се зад черната завеса на кабинката и после излизаха с малко гузни физиономии.
— Сега само капе — каза Паско. — Час преди началния сигнал на мача ще се наложи да поставим регулировчик за гласоподавателите на Ролкин.
Изобщо не се съмнявах в думите му. Появиха се група фотографи и Франк Синатра започна да позира с ефектна усмивка. В отговор на всичките зададени ми въпроси аз заявих, че до този момент членовете на комисията са силно впечатлени от отговорния тон на кампанията и организацията на изборния процес. Другите двама потвърдиха думите ми с енергично кимане.
Докато се връщахме към колата, усетих, че някой ме хваща за ръката. Зле обръснатата буза на Паско почти докосваше моята.
— Всичката неприязън между нас — каза той — забравена ли е вече? Зад гърбовете ни ли е?
— Изгарям от почти неудържимо желание, Паско, да те удостоя с една здрава порция ритници, каквито ти без съмнение си раздавал безброй пъти в мазето на Манастира. А после да захвърля твоето вече вмирисано тяло в река Кола. Като изключим това, бих казал, че всичко е забравено, да.
Той пусна ръката ми и седнахме в мерцедеса, като този път московчанинът се настани на предната седалка. Микробите подмишниците на Паско празнуваха настъпването на пролетта.
— Надявам се, че нямате нищо против — каза московчанинът, — ако смъкна малко прозореца в приятен ден, какъвто е днешният.
Прекратихме обиколката достатъчно рано, така че успях да се отбия в апартамента, преди Аби да се прибере. Когато влизах, телефонът звънеше. Затръшнах вратата след себе си и забързано прекосих коридора, за да вдигна слушалката. Без никакви официалности груб женски глас попита:
— Кой сте вие?
— Името ми е Константин Вадим. С кого искате да разговаряте?
— С инспектора.
— Аз съм.
— Слушайте. — Гласът беше дрезгав, но не на старица. — Четох в „Полярна правда“ за онези убийства. За жените, които са намерени в котелното на болницата.
— Това беше преди седмици.
— Също и за последната жертва. Закланата в собствения й дом.
— Къде живеете?
Не обърна внимание на въпроса ми.
— Повярвайте ми. Знам кой е виновникът за този ужас — каза тя.
Гласът й звучеше прекалено дрезгаво и смахнато, за да приема думите й сериозно.
— Кой се обажда? — попитах, без да очаквам, че става въпрос за нещо повече от злонамерено накисване на съсед или работодател.
— Трябва да говоря лично с вас на четири очи, инспекторе. Необходимо е да ви обясня някои неща.
Поколебах се.
— Слушайте, елате в бившия женски манастир. Там има специално създаден кабинет във връзка с тези престъпления. Можете да дадете показания.
— Не. Невъзможно е да дойда в града. Вие трябва да дойдете при мен. Ще бъда в Града на порока след полунощ.
— Подскажете ми защо трябва да го направя.
Тя се изсмя с грозен глас.
— Вие сте честен човек, инспекторе. Така ми казаха. Имате почтена физиономия. Ще ми се отблагодарите.
— А за какво друго трябва да дойда?
— Ще се изненадате, когато разберете коя съм. Ще ви разкажа една стара история. — Замълча колебливо. — Стара история за една кукла.
— Ще дойда. Къде?
Часовникът в хола показваше шест без десет. Минах набързо под душа и си облякох вечерното сако. Малко преди шест и половина отново бях на улицата и разполагах с час или два до времето, когато трябваше да се явя в устроената на летището централна преброителна зала.
Жената, която се обади по телефона, ме заинтригува. Стара история с кукла!
Въпреки настойчивите ми въпроси тя не пожела да каже къде ще се срещнем. Само измърмори нещо неопределено:
— Няма да се разминем. Ще се срещнем, когато дойде подходящият момент.
Означаваше ли това, че ще ми се обади пак или ще ме спре на улицата? Наистина ли можеше да ми даде някаква информация? И защо точно на мен? Защото съм честен човек, както се изрази тя.