Сан Феличе

И като вдигна ръка да изпие сякаш приспивателното, тя се отпусна, падна върху килима и остана там неподвижна, безжизнена почти.

Илюзията беше така пълна, та забравяйки че всичко това е игра, суровият моряк Нелсън, свикнал повече с океански бури, отколкото с художествени фикции, извика, втурна се към Ема и я вдигна с единствената си ръка, както би вдигнал дете.

И бе възнаграден: първата усмивка на Ема, когато отвори очи, беше за него. Едва тогава той разбра грешката си и се оттегли смутен в един ъгъл на салона.

След него се приближи и кралицата и всеки отиде на свой ред при мнимата Жулиета. Магията на изкуството не бе постигала никога по-голям успех. При все че бе изказано на чужд език, нито едно чувство на любимата на Ромео не се изплъзна на зрителите; страданието, когато след излизането на майка й и дойка-та тя остана сама със заплахата да стане съпруга на граф Парис; съмнението, с което разглеждаше питието, като се страхуваше да не е отровно; решителността, когато грабва камата с намерение да потърси в своята безизходица спасение в желязото, тоест в смъртта; страхът да не би да я забравят жива в семейната гробница и призраците да я отвлекат в нечестивия си танц; най-после ужасът, когато й се струва, че вижда Тибалдо, погребан предния ден, да се надига облян в кръв, за да убие Ромео — тя бе предала всички тези така различни вълнения с такава истинност и вълшебство, че ги вдъхна на зрителите, за които фикцията бе превърната в действителност чрез магията на нейното изкуство.

Доста време бе потребно, за да се успокои вълнението от тази сцена, която благородното общество, съвършено незапознато с тайните на северната поезия, не можеше дори да си представи. Тишината от описването бе последвана от възторжени ръкопляскания; после дойде ред на очарователни похвали и ласкателства, които галят толкова приятно самолюбието на артистите. Родена, за да блести на литературна сцена, но тласната от непреодолимата съдба на политическата, Ема се превръщаше при всеки удобен случай в пламенна и страстна артистка, готова да превъплъти в действителния живот образите от фиктивния, именувани Жулиета, лейди Макбет или Клеопатра. Тя пращаше тогава към неосъществения си блян всички въздишки на своето сърце и се питаше дали драматичните успехи на мисис Сидънс и мадмоазел Рокур214 не струват повече от кралските почести, оказвани на лейди Хамилтън. В такива случаи въпреки похвалите на присъстващите, ръкоплясканията на зрителите, дори въпреки ласките на кралицата тя биваше обзета от дълбока тъга и ако не направеше усилие да се овладее, изпадаше в тиха печал, която беше друг неин чар; но кралицата, подозираща основателно, че тази печал не е лишена от съжаления и дори от угризения, бързаше да я подтикне по-бързо към нов успех, та опиянението от него да отклони погледа й от миналото и да го насочи към бъдещето. Затова я улови под ръка, раздруса я, както събуждат сомнамбул от съня му, и каза: