Вектор
- Автор: Кук Робин
- Серия: Джак Степълтън и Лори Монтгомъри #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вектор». Краткое содержание книги:
Д-р Джак Степълтън и д-р Лори Монтгомъри (които познаваме от „Хромозома 6“ и „Заплаха“) се сблъскват с нови два странни случая в практиката си на съдебни патолози. Първата жертва, на която попадат, е Джейсън Папарис — заможен търговец на килими. Когато пристига и втората жертва — младият привърженик на „скинхедс“ Брад Касиди — лекарите все още не виждат никаква връзка между двата случая. Но не след дълго в хаоса започва да прозира система: това не са нещастни случаи, а преднамерени убийства с далечен прицел. А пред размаха и безчовечността на замисъла и най-хладнокръвният би потреперил от ужас. От Джак и Лори зависи дали ще успеят да сглобят пъзела навреме — преди да се е разразило непоправимото…
В характерния си стил Р. Кук е създал хипнотична смес от въображение и реалност, основана върху последната дума на био-технологиите. „Вектор“ е сред най-доброто, създадено от краля на медицинския трилър.
Тримата мъже се спогледаха и поклатиха глави.
— Това съвпада и с нашите сведения — обади се за пръв път Кен Алдън.
— Извадихме голям късмет — добави Робърт Соренсън и уморено се протегна. — Мога да кажа единствено това, но то за съжаление говори зле за подготовката ни срещу евентуални нападения на терористи с биологично оръжие. Нашето контраразузнаване се оказа неспособно да разкрие подобен заговор, а екипите за бърза реакция не успяха да блокират атаката…
Джак погледна Лори и бавно стана на крака. Младата жена скочи и се хвърли в прегръдките му. Добрите новини паднаха като балсам в изтерзаните им души. Прегръщаха се силно и се смееха през сълзи, неспособни да сдържат емоциите си.
— Когато приключите с това, бихме желали да ви разпитаме за Арийската народна армия и нейните лидери-пожарникари — деликатно се прокашля Робърт Соренсън. — Бюрото е твърдо решено да ги залови и изправи пред правосъдието.
Епилог
Четвъртък, 21 октомври, 13.30 часа
— Опитай на друга станция! — заповяда Кърт.
Стив се наведе и започна да върти копчето на радиото докато спря на някаква станция с относително ясен сигнал.
Намираха се в кабината на стар форд пикап, който Стив бе закупил под фалшиво име срещу петстотин долара. Движеха се по един от второстепенните пътища на около осемдесет километра от Ню Йорк Сити и сигналите на местните УКВ-радиостанции ставаха все по-слаби. Преди около половин час, малко преди да поемат по Междущатски път №80, чуха за пръв път новината. Говорителят лаконично съобщи, че в долен Манхатън е извършено нападение с биологическо оръжие, което е предизвикало огромна паника.
Кърт и Стив нададоха тържествуващи викове и се поздравиха с пляскане на дланите.
— Успяхме! — ревнаха в неочаквано пълен синхрон двамата.
Но сега вече имаха нужда от повече информация и трескаво търсеха новини по скалата на старомодното радио в колата.
— Вероятно правителството е наложило пълно мълчание по случая — подхвърли Кърт. — Те мразят да предлагат истината на обществото, независимо за какво става въпрос — Уейко, Руби Ридж или убийството на Кенеди…
— Абсолютно си прав — кимна Стив. — Правителството го е шубе да каже истината!
— Господи, как добре се разви всичко! — възкликна с усмивка Кърт. — Получи се една страхотна военна операция!
— Не можеше да бъде по-добре — пропя Стив.
Кърт хвърли поглед към околността, потънала в разкошните цветове на ранната есен. Намираха се в западната част на Ню Джърси, недалеч от границата с Пенсилвания.
— Каква красота! — промълви той, стисна волана с две ръце и високо се разсмя. Чувстваше се прекрасно. Чувстваше се така, сякаш бе изпил десет чаши кафе.
— В Джърси ли ще обядваме, или ще изчакаме да влезем в Пенсилвания? — попита Стив.
— Не ми пука — отвърна Кърт. — Толкова съм възбуден, че изобщо не ми се яде!
— И аз не съм гладен, но бих искал да си измия ръцете — промърмори Стив. — Юри твърдеше, че няма опасност от докосването до онези пластмасови кренвирши, но аз продължавам да потръпвам при представата за съдържанието им…
— Хей, къде е онзи плик? — сепна се Кърт.
— Пликът на Юри ли?
— Да. Онзи с указанията за производство на биологично оръжие… Нали спомена, че в края е добавил няколко полезни съвета относно последиците?
— Прибрал съм го при картите и адресите за укритие — отвърна Стив. — Искаш ли да го извадя?
— Защо не? — сви рамене Кърт. — Дай да видим какво трябва да направим за собствената си безопасност… — От устата му излетя гърлен смях: — Малкият задник пак ще ни бъде от полза, а?
Стив се пресегна зад седалката и измъкна някаква папка, пристегната с ластик. Отвори я и след миг измъкна кафявият плик на Юри.
— Я колко е дебел — промърмори с уважение той и го поднесе под носа на Кърт: — Онзи тип май е написал цял роман…
— Отвори го де! — нервно го изгледа онзи.
Стив пъхна показалец под капачето. Отвътре се показа плоска картонена кутийка, също пристегната с ластик.
— Това пък какво е, мамка му? — озадачено промърмори той.
Кърт за миг отмести поглед от пътя.
— Отгоре пише нещо — подхвърли той.
— „Подарък за Кърт и Стив от Матушка Русия“ — прочете Стив и с недоумение сви рамене: — Това пък какво ли означава?
— Отвори кутията! — заповяда Кърт.
Стив се подчини. Картонът на капачето се разкъса в ръцете му. Миг по-късно скритата вътре пружина изстреля във въздуха шепа малки блестящи звездички, които литнаха сред облаче фин прашец.