Край развалините на Вавилон

— Бере-и-Худа! (За Бога!) — извика персиецът ужасен. — Да остана сам при Сефира? Ами ако междувременно се случи нещо?

— Тогава просто се доверяваме на твоята изпитана храброст, с която победно ще преодолееш всяка опасност.

С тези думи го оставих и посегнах към свещта, за да тръгна пред Халеф. С удоволствие бих се поогледал из помещенията, но засега трябваше да се откажа. Преминахме от номер три в номер едно, където видяхме стъпалата, водещи нагоре до ходника. Понеже не бе изключено там да се намират довереници на предводителя, угасих свещта. Изкачвахме опипом стълбите — аз начело, после Халеф и след него персиецът. В ходника беше напълно тъмно, но далеч пред нас се виждаше светло петно. Това беше входът, който стоеше отворен. Поисках да продължа бързо и безшумно нататък, но се натъкнах на лежащи по пътя предмети. С опипване установих, че бяха чували, сандъци и пакети, сиреч внесените контрабандни стоки.

— Бих желал да знам — прошепна ми хаджията — защо разбойниците са задръстили така ходника с тези неща! Можеш ли да се досетиш?

— Не.

— Защо не са ги смъкнали веднага по стълбището?

— Защото не всички членове на контрабандистката шайка трябва да знаят помещенията там долу и пътя, който води към тях. На повечето от тях този ходник вероятно не е известен. Те имат право да пристъпват в руините само до определена точка, до която отнасят пакетите. Малцина други познават ходника, повече нищо, и донасят нещата в него. И накрая има сигурно само няколко души, които знаят за долните камери. Те свалят стоките долу и навярно според случая биват посвещавани и в други тайни. Така мисля и сигурно така и става…

Но ходникът беше само привидно запречен. Установих, че отляво покрай зида е оставена тясна пътечка. По нея се запримъквахме бавно към входа. Споменатата светлина ставаше все по-ярка. Видяхме, че вън междувременно бе настъпил денят. Времето беше минало по-бързо, отколкото долу бяхме забелязали. В един момент ми се стори, че чувам говор. Спрях и се заслушах. Да, откъм входа се донасяха приглушени гласове. Продължихме безшумно нататък и заобикаляйки един куп пакети, видяхме говорещите. Бяха трима мъже, които, наклякали по земята до входа, зяпаха навън на откритото и усърдно ръкомахаха. Явно нещо ги бе хвърлило във възбуда. Колкото отивахме по-близо до тях, толкова по-разбираем ставаше техният разговор. Накрая между тях и нас се намираха само два сложени един върху друг чувала и тогава чух единият да казва:

— Не, не бива сега да слизаме при него. Знаете, че неподчинението се наказва със смърт!

— Но едно такова неочаквано събитие е изключение! Може би после ще ни накаже тъкмо защото не сме му доложили!

— Давам ти право — съгласи се с него третият. — Какво изобщо ни е грижа за тези гхазаитски кучета? Май са турили око само на тях!

— Опасявам се, че също и на нас за съжаление — отвърна вторият.

— Защо мислиш така?

— Защото асакерите не се отдалечават. Те държат мястото под такова обкръжение, че ни един-едничък не може да се измъкне. Предполагам, че намерението им е насочено не само към гхазаите, но и към нас. Та ето защо предлагам да уведомим Сефира въпреки строгата му заповед.