Краят на империята

— От лошо по-лошо — отвърна тихо Фрай. — Всеки, който някога е имал нещо общо с Меркурий или „Богомолка“, не се смята за благонадежден гражданин. Още никого не са прибрали, но ми намирисва, че скоро и това може да стане. Чух го от разни приятели, които наминават да ме видят. Тук в долината хората не ме познават, нито имат идея кой и какъв съм бил в миналото. Трябва да ти призная, Алекс, не знам какво е станало с Императора, но като че ли не е същият. Когато застреляха Махони, а после Стен избяга и развя знамето на бунта, почти бях готов да зарежа всичко и да дойда при вас. Единственото, което ме спираше, бе неудържимият страх и напредналата възраст.

Двамата се оглеждаха. Бяха минали доста години от времето на „Богомолка“, когато „Синият бор“ беше нещо като тайна квартира, откъдето Стен разследваше опита за покушение срещу Вечния император.

— Изглеждаш остарял и посивял — отбеляза Фрай.

— Не е ли тъй за всички нас, друже? — попита Алекс. — Как е общественият живот?

— Вратите си остават отворени — бизнесът на Фрай се състоеше в предлагане на храна, подслон, закуски и напътствия за гостуващите рибари. Естествено, той не вземаше нищо от приятелите, които го навестяваха доста често.

— Предполагам, че искаш нещо?

— Не много. Само място, където да остана с няколко приятели.

— Колко?

— Дванайсет.

— Това е колкото екипажа на малък космически кораб — рече замислено Фрай. — Май чух някакъв шум снощи. Е, добре дошли на враговете на краля и прочее. Проклетият Император. Само един въпрос, преди да извикам и да събудя цялото градче. Стен с тях ли е?

— Не. И ако трябва да съм честен, аз също няма да остана.

— Какво пък, доведи ги. И без това напоследък нещо ми липсваше в живота. Да чакаш почукването на палача на външната врата или нечия ръка да се стовари на рамото ти. По дяволите, нямам нищо против малко разнообразие, особено когато става въпрос за неща като държавна измяна. Не зная дали си представяш колко се радвам да те видя отново, сержант Килгър.