Паметта на Истанбул

– А, не бива така да говорите и да наричате човека маниак – смъмри го Али.

Търпението на Адем се беше изчерпало, но той знаеше как да прикрие и това.

– Ще ме прощавате, но аз обичах Недждет като роден брат! Щом чух за случилото се, исках веднага да си дойда, но имах толкова много работа... Даже щяхме да ходим при дъщеря ни в Лондон с жената, но като се случи това, нея я изпратих направо от Москва за там, а аз се върнах единствено заради това престъп­ление, за да бъде изпратен в затвора убиецът на Недждет. Да си намери заслуженото наказание негодникът Намък...

Придадох си израз на дълбоко съмняващ се човек.

– До каква степен сте сигурен, че Намък е убиецът?

– Сигурен съм, защото Лейля щеше да го напусне. А той смяташе Недждет за виновен в това.

– Че защо Лейля да напуска Намък?

– Как защо? Заради крайните възгледи на тоя анархист, дето уж бил доктор... Преди шест месеца беше назначено новото ръководство на музея „Топкапъ“. А Лейля Баркън имала разногласия с новоназначените служители. И тоя Намък непрекъснато й оказвал натиск да напусне. Лейля, която и без това се съсипвала от нерви на работното си място, му казала да не я притиска и се скарали. Но ако питате мен – Лейля вече не го понасяла този мъж. И точно тогава отново се сближили с Недждет. Лейля дори останала една нощ при него. Ще речете – мъжки хвалби, може и да си го е измислил това, но аз го видях със собствените си очи. Оная сутрин много рано се отбих у Недждет и Лейля ми отвори вратата, облечена в пижамата му. И самият Недждет беше доста обнадежден. За никого не е тайна, че той още обичаше бившата си жена. Даже беше започнал да прави планове за бъдещето, казваше, че ще вземе Лейля в екипа си. Но каквото имало да става – стана. Лейля набързо и необмислено се върна при оня бивш терорист. – След като го нарече „терорист“, бързичко погледна с крайчеца на окото си към Али, но като не последва реакция от негова страна, ядосано продължи да разказва: – Нещастният Недждет дни наред тичаше подир Лейля. Обаче всеки път Намък му се изпречваше на пътя. И най-накрая го уби, нещастния човечец...

– Добре де, защо да го прави? – попитах го отново аз, облегнал се докрай в креслото и гледайки Адем право в очите. – Ако, както казвате, е от ревност, нали Лейля все пак отново се е върнала при него... И доколкото Лейля ми е разказвала, прекалил е не Намък, а покойният Недждет... Нищо хубаво не чух от Лейля Баркън за бившия й съпруг....

– Страхува се – повиши тон Адем. – Ако не се беше върнала при Намък, той и нея можеше да убие!

Представих си доктора левичар. Беше се срещнал със смърт­та и може би се беше уплашил в този миг, но не се беше изметнал, беше останал верен на каузата си човек... Самоуверен, вярващ в ценностите си, готов дори да ни се присмее при случай. Не, Намък не беше човек, способен да убие любимата си, нито дори да я нарани. Познавах такива хора. По много въпроси може да не мислеха правилно, може да не бяха достатъчно толерантни и да вярваха в правотата единствено на своите собствени идеи, но не биха навредили на някой близък и скъп човек. Не, не мисля, че той е убиецът. Вярно, не можеш да отгатнеш докъде може да докара някого животът, и все пак Намък и такива като него надали биха причинили и най-малката вреда на някого, когото обичаха. Даже и да допуснем, че го е извършил, защо му е било обаче да убива останалите три жертви? Тъкмо щях да кажа това на глас, когато телефонът ми иззвъня. Погледнах – беше Зейнеб.