На изток от Рая
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На изток от Рая». Краткое содержание книги:
— Не е лош обичай — отбеляза Адам.
— Добър или лош, така беше. Баща ми обаче нещо загази. Не можа да изплати едно задължение и семейството се събра да обсъди положението. А нашият род е почтен род. Ако някой е без късмет, никой не е виновен, но неизплатеният дълг тегне над цялата фамилия. Платиха бащиното ми задължение, но сетне трябваше той всичко да им върне, а това бе почти невъзможно… Агентите на железопътните компании, които набираха работната ръка, даваха при подписването на договорите цяла буца пари и по този начин хващаха сума хора с неплатени дългове. Дотук всичко честно и почтено. Да не беше само черната мъка! Баща ми бил младо момче, току-що задомено, бил силно, дълбоко и страстно привързан към жена си, а нейните чувства към него ще да са били изумителни. Тъй или иначе, сбогували се възпитано в присъствието на семейните старейшини. Често ми е хрумвало, че доброто възпитание е може би онзи външен заглушител, който не дава да се разбере, че ти се пръска сърцето. Вкарали стадото мъже като добитък в черния трюм на кораба — там трябвало да мируват месец и половина, додето не пристигнат в Сан Франциско. Можете да си представите как са изглеждали тези трюмове. Стоката трябвало да се достави в що годе работоспособно състояние, по тази причина не била тормозена. А през вековете хората от моя народ са се научили да живеят в близост помежду си, да се поддържат чисти и да се хранят и при най-непоносими условия. От седмица били вече в открито море, когато баща ми открил жена си. Била облечена като мъж, сплела коси на мъжка плитка. Седейки неподвижно и като си мълчала, не могли да я открият, а по онова време нямало ни прегледи, нито ваксинации. Преместила си чергата и седнала до баща ми. Приказвали си само на ухо, в тъмното. Баща ми хем негодувал срещу неподчинението й, хем се радвал. Та така било. Осъдени цели пет години на тежък труд. След като вече се намирали в Америка, и през ум не им минавало да бягат, честни хора били, нали договор подписали… — Ли замълча. — Мислех уж с няколко изречения да ви разкажа, но не знаете как е почнало. Ще си донеса чаша вода, вие искате ли?
— Да — каза Адам. — Едно нещо обаче не разбирам. Как е могла жена да върши тази работа?
— Ей сега ще се върна — каза Ли и отиде в кухнята. Оттам донесе две канчета вода и ги сложи на масата. — За какво ме питахте? — рече той.
— Как е могла майка ти да върши мъжка работа?
Ли се усмихна:
— Баща ми казваше, че била силна жена, и аз съм сигурен, че една силна жена е по-силна и от мъж, особено пък ако таи и обич в сърцето. Според мен любещата жена е нещо почти непоклатимо. — Адам направи кисела физиономия, а Ли продължи: — Един ден ще се уверите, ще видите.
— Нищо лошо не си помислих — каза Адам, — но отде мога да зная, като съм имал само един случай? И после?
— Само едно нещо не пошепнала майка ми в ухото му по време на това изнурително и безкрайно плаване. Пък и сума ти народ се натръшкал от страхотна морска болест, тъй че никой не забелязал колко й било лошо.
— Да не е била бременна? — извика Адам.
— Била е — каза Ли. — Но не пожелала да обременява баща ми с допълнителни тревоги.
— А като е тръгнала на път, знаела ли е?
— Не, не е знаела. Аз съм оповестил присъствието си на този свят в най-неподходящото време. Разказът излезе май по-дълъг, отколкото предполагах.
— Да, но не можеш току тъй да прекъснеш!
— Така излиза — рече Ли. — В Сан Франциско лавината от мишци и кости се изляла в конските вагони и локомотивите запъшкали по стръмнините. Откарвали ги да разсичат хълмовете на Сиера и да прокопават тунели под върховете. Майка ми била набутана в друг вагон и баща ми я видял чак когато стигнали една поляна високо в планината, където бил лагерът. Много красиво било, зелена трева, цветя, а наоколо заснежените хребети. Едва тогава му съобщила за мен… И се заловили за работа. Женските мускули заякват също като мъжките, а на майка ми и духът й бил със здрави мишци. С кирката и лопатата вършела каквото са очаквали от нея и това сигурно е било ужасно. Но постепенно ги обзела паническа тревога как ще роди детето.
— Толкова ли са били прости? — учуди се Адам. — Не е ли могла да отиде при началника и да обясни, че е жена, че е бременна? Положително са щели да се погрижат за нея.
— Ето, виждате ли? — рече Ли. — Не съм ви разказал достатъчно. Затуй и така се проточи. Не са били прости. Този човешки добитък е бил докаран само за едно — да работи. И когато работата се свърши, ония, които не са измрели, е трябвало да бъдат върнати обратно. Довеждали само мъже, никакви жени. На вашата страна не й е трябвало да се размножават. Един мъж, една жена и едно дете съумяват някак да пуснат корен, да се окопаят и да натрупат около себе си купчинка, наподобяваща дом. Тогава и Господ не може да ги изкорени оттам. Но една сган от мъже, нервни, похотливи, неспокойни, едва ли не болни от липсата на жени, такива ще отидат навсякъде, а най-вече у дома. А в тази глутница от полуобезумели, полудиви мъже майка ми е била единствената жена. Мъжете, колкото повече работят и лапат, толкова по-неукротими стават. За шефовете те са били не хора, а животни, които могат да станат опасни, ако не ги държат под око. Нали разбирате защо майка ми не е могла да поиска помощ? Направо биха я изхвърлили от лагера и, кой знае, току-виж, я разстреляли и заровили като болна крава. Затуй, че малко се били разшавали, петнайсет души били застреляни. Ето защо спазвали реда по едничкия начин, по който нашият нещастен род се е научил да спазва реда. Мислим си, че сигурно съществуват и по-добри начини, но никога не сме успявали да ги открием. Вечно е било едно и също: бичът, въжето и пушката. Защо ли се заех да ви разказвам?…