Смъртта е моят занаят
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Джак Макавой #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е моят занаят». Краткое содержание книги:
Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…
— Прекарал е там няколко дни с тялото й? — запита Рейчъл.
— Така изглежда.
— Дрехите му, с които дойде в магазина, нейни ли бяха? — запитах.
— И перуката.
— Защо се е пременил като нея? — запита Рейчъл.
— Не знаем и едва ли някога ще узнаем. Предполагам, че е знаел, че всички го търсят. Полицията, бюрото. Според мен той си е мислел, че така е най-безопасно да излезе от жилището й, да си получи камерата и после да изчезне от града.
— Вероятно. Какво открихте в жилището й?
— Нямаше кой знае какво, обаче е притежавала две места за паркиране в гаража и на едното открихме кола „Понтиак Файърбърд“ модел осемдесет и шеста година. Регистрационен номер от Флорида, оказа се на Глейдис Оливерос от Гейнсвил.
— Майка му? — предположих.
— Да. Преместила се е там, когато е влязъл в затвора, за да е по-близо до него, поне така предполагам. Омъжила се е повторно и е сменила името си. Отворихме багажника на понтиака и намерихме компютъра и още няколко неща, включително и книгите, които Брас бе забелязала на снимката от килията. Имаше и един стар спален чувал. По него имаше следи от кръв и от лабораторията го взеха за експертиза. Според първоначалния доклад в изолацията има влакна от капок.
— Което означава, че е пъхал някои от жертвите си в багажника — казах.
— Което обяснява също така и часовете, през които не ги е виждал никой — добави Рейчъл.
— Я почакайте малко — казах аз. — Ако е ползвал колата на майка си, тогава какво ще кажете за онази на „Херц“ от Финикс? Защо му е трябвало да наема кола, след като вече е разполагал с такава?
— Още една предпазна мярка, Джак. Използва колата на майка си, за да пътува от град на град, но после взема друга под наем, когато се придвижва, за да убие поредното ченге.
Смущението от глупавия ми въпрос се изписа на лицето ми, но Бакъс се направи, че не го забелязва.
— Така или иначе, още не сме се добрали до регистрите на „Херц“, така че да не се разсейваме с излишни хипотези. За момента най-важният обект е компютърът.
— Какво има в него? — запита Рейчъл.
— Оперативната служба тук разполага с екип от компютърни специалисти, които работят съвместно с групата в Куантико. Единият от агентите, Дон Клиърмаунтън, го взе снощи и откри кода към три сутринта. Копира съдържанието на твърдия диск върху голямата им машина, с която разполагат тук. Пълен е с фотографии. Петдесет и седем на брой.
Бакъс разтри носа си. Беше се състарил от последния път, когато се видяхме в болницата. И то много.
— На деца? — запита Рейчъл.
Бакъс кимна.
— Господи! Жертвите ли?
— Да… преди и след това. Ужасно! Отвратително.
— И той ги е предавал някъде? Както и предполагахме?
— Да, компютърът му има клетъчен модем, също както Гордън… също както той предполагаше. Той също е регистриран в Гейнсвил на Оливерос. Буквално преди минути получихме информацията.
Посочи към някои от документите пред себе си.
— Има страшно много повиквания по територията на цялата страна. Бил е свързан в някаква мрежа. Мрежа, чиито потребители са се интересували от този тип фотографии.
Той хвърли поглед на документите пред себе си. Очите му бяха мрачни, но не бяха загубили блясъка си.
— Сега установяваме адресите на всички. Ще направим много арести. Много хора ще си платят. Смъртта на Гордън няма да остане напразна.
Той кимна, повече на себе си, отколкото на нас.
— Можем да сравним трансмисиите и потребителите на банковите депозити, които открих в Гейнсвил — каза Рейчъл. — Обзалагам се, че ще установим колко точно са плащали за тези фотографии и кога.
— Клиърмаунтън и хората му вече работят върху проблема. Те са в дъното на коридора в кабинетите на група Три, ако искате да се отбиете при тях.
— Боб? — обадих се. — Разгледаха ли всичките петдесет и седем фотографии?
Той ме изгледа, преди да ми отговори.
— Аз ги разгледах, Джак. Аз.
— Само на деца ли бяха?
Усетих как невидим обръч стяга гърдите ми. Всичко, в което се бях мъчил да се самоубеждавам, че емоционално съм бил изстинал към брат си и сполетялата го трагедия, беше лъжа.
— Не, Джак — отвърна Бакъс. — Това не са картини на онези жертви. Сред тях няма полицейски служители, нито пък някои от възрастните жертви. Предполагам… Той не завърши.