Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред

Всичко това събуди сръбския национализъм и Слободан Милошевич взе в ръце своя шанс. През 1987 г. той произнесе голяма реч в Косово, призовавайки сърбите да бъдат предани към земята и историята си. „Незабавно около него започна да се сплотява голямо множество сърби — комунисти, некомунисти и дори антикомунисти, — решени не само да защитават сръбското малцинство в Косово, но да потискат албанците и да ги превърнат във второразредни гражда-ни. Скоро след това Милошевич бе признат за национален лидер.“393 Две години по-късно, на 28 юни 1989 г., Милошевич се завърна в Косово, съпроводен от между един и два милиона сърби, за да отбележи 600-та годишнина на великата битка, символизираща несекваща война с мюсюлманите.

Страховете и национализмът на сърбите, провокирани от нарастващата численост и сила на албанците, бяха още повече подсилени от демографските промени в Босна. През 1961 г. сърбите съставляват 43%, а мюсюлманите 26% от населе-нието на Босна и Херцеговина. През 1991 г. съотношението е огледално обърнато: сърбите падат до 31%, а мюсюлманите нарастват до 44%. В течение на тези 30 години числеността на хърватите спадна от 22 на 17%. Етническата експанзия на едната група довежда до етническо прочистване от страна на другата. „Защо избиваме деца?“, пита сръбски боец през 1992 г. и си отговаря: „Защото един хубав ден те ще пораснат и ще трябва тогава да ги убиваме.“ Не толкова бруталните босненски хърватски власти предприеха съответни действия, за да предотвратят „демографската окупация“ от страна на мюсюлманите.394

Промените в демографското равновесие и надхвърлянето на показанията от 20% на младежката демографска крива обясняват голяма част от междуцивилизационните конфликти в края на XX в. Те обаче не обясняват всички конфликти. Така например сраженията между сърби и хървати не могат да бъдат приписани на демографията и само отчасти на историята, тъй като тези два народа живеят в относителен мир помежду си, докато хърватските усташи не устройват погроми над сърбите през Втората световна война. И тук, както и другаде, политиката също става причина за конфликт. Разпадането на Австроунгарската, Османската и Руската империя в края на Първата световна война стимулира етнически и цивилизационни конфликти между наследилите ги народи и държави. Краят на Британската, Френската и Холандската империя довежда до подобни резултати след края на Втората световна война. Рухването на комунистическите режими в Съветския съюз и в Югославия предизвиква същия ефект в края на Студената война. Хората вече не могат да се идентифицират като комунисти, съветски граждани или югославяни и отчаяно търсят нови идентичности. Те ги откриват в старите ниши на етничността и на религията. Репресивният, но мирен социален ред на държави, ангажирани с твърдението, че Бог не съществува, е заменен с насилието на народи, вярващи в различни богове.