Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
— Какъв „последен номер“?
— Джил говори — намеси се Патриша, — за края на службата, когато тя е Mater Deum Magna. Деца, трябва да бягам.
— Не бързай, миличка.
— Ще тичам, за да не се наложи да бързам. Бен, ще оставя Медената кифличка, после ще сляза долу да си водя урока. Ще ме целунеш ли за лека нощ?
Бен установи, че след секунда целува жена, увита в страховита змия. Опита се да забрави за Медената кифличка, за да се отнесе към Пати както подобаваше.
После Пат целуна и Джил.
— Лека нощ, милички.
Излезе, без да бърза.
— Бен, много е сладка, нали?
— Такава си е. Макар че отначало ме смая.
— Гроквам. Пати смайва всеки, защото и за миг не изпитва съмнение. Просто постъпва правилно, без да се замисля. Много си приличат с Майк. Най-напреднала е от всички ни и би трябвало да стане висша жрица. Но не иска, защото нейните татуировки биха й пречили в някои случаи — ще разсейват хората. А не иска да се лиши от картините си.
— Че как би могла? Ако някой опита да ги махне, направо ще я убие.
— Изобщо не е така, скъпи. Майк може да ги заличи, без да й остави дори мъничък белег, без да й навреди. Но тя смята, че татуировките не й принадлежат, само са й поверени. Ела да седнем. Доун ще донесе нещо за хапване. Трябва да се наям, докато съм тук, иначе няма да имам време до утре. Как ти се стори всичко тук? Доун ми каза, че си бил и на служба за непосветени.
— Бях.
— Е, какво мислиш?
— Майк би могъл да продаде и обувки на някоя кобра — проточи Бен.
— Гроквам, че нещо те безпокои.
— Не. Или поне не мога да му намеря име.
— Ще те попитам пак след седмица-две. Няма да бързаме.
— Няма да остана цяла седмица.
— Не си ли приготвил нещо резервно за рубриката?
— Три коментара. Но не бива да се заседявам тук.
— Мисля, че ще останеш… после ще продиктуваш нещо по телефона. Вероятно ще е материал за Църквата. Дотогава ще грокнеш, че ще бъдеш тук дълго.
— Не ми се вярва.
— Очакване до пълнота, Бен. Нали знаеш, че всъщност това не е църква?
— Пати ми подхвърли нещо подобно.
— Е, нека го кажа иначе — не е религия. Църква е от гледна точка на нравите и закона. Но не се опитваме да подчиним хората на Бог. Това е противоречие, което не може да се изрази на марсиански. Не искаме и да им спасяваме душите, защото душите не могат да бъдат погубени. Не внушаваме и вяра на хората — предлагаме им истина, която могат да проверят. Истина за тук и сега, обикновена като една ютия и нужна като хляба, толкова практична, че може да направи войните, глада и омразата ненужни като… като дрехите в Гнездото. Но трябва да научат марсиански. Това е трудното — да намерим хора, достатъчно честни да повярват на видяното, готови да работят упорито — защото никак не им е леко да научат езика, на който трябва да ги посвещаваме. Истината може да бъде казана на английски не по-добре, отколкото да изсвириш с уста Петата симфония на Бетовен. — Тя се засмя. — Но Майк никога не прибързва. Прониква в съзнанието на хиляди хора… намира малцина… и по някой от тях се влива в Гнездото, за да продължат да се учат. Някой ден ще подготви и нас така, че да създаваме нови гнезда, тогава всичко ще заприлича на падаща лавина. Не бързаме. Никой от нас още не е готов. Нали, мила?
Бен се озърна и се стресна — към него се навеждаше жената, в която разпозна другата висша жрица… да, казваше се Доун. Подаваше му пълна чиния. Никак не му помогна да запази спокойствие и нейното облекло — същото като на Патриша, без татуировките.
— Вечерята ти, братко Бен — усмихна се Доун. — Ти си Бог.
— Ъ-ъ… ти си Бог. Благодаря.
Тя го целуна, донесе чинии за себе си и Джил, настани се от другата му страна. Бен съжали, че не седна отсреща, където можеше да я огледа хубавичко — древните точно така са си представяли телесните въплъщения на богините.
— Не сме готови, Джил — съгласи се Доун. — Но очакването ще е пълнота.
— Например, Бен — продължи Джил, — аз не пропускам почивките, за да хапна нещо. Но Майк не е слагал залък в устата си от вчера и така ще бъде, докато не се освободи за малко. Тогава ще се наплюска зверски и храната ще му стигне, докогато е необходимо. Освен това аз и Доун се уморяваме. Нали, скъпа?
— Няма спор. Но сега не съм уморена, Джилиън. Нека аз поема службата, а ти остани с Бен. Дай ми тази тога.
— Любима, имаш много щура главица. Бен, тя не е сядала да си поеме дъх почти откакто Майк не е почивал. Можем да издържим доста дълго, но все пак огладняваме и понякога имаме нужда от сън. Като спомена тогите, Доун — тази е последната в Седмия кръг. Забравих да кажа на Пати да поръча стотина-двеста.
— Вече го е сторила.