Кулата на лястовицата

Над равнината, в далечината, планински върхове се врязваха в облачното небе.

После имаше стени, врата, коридори, паркет, стълба. Всичко изглеждаше странно, неестествено голямо… и твърде бедно на детайли, за да може тя да разбере къде се намира, къде е попаднала, къде я е пренесло заклинанието. Лицето й беше подпухнало, което допълнително затрудняваше разглеждането. Единственият източник на информация оставаше обонянието — тя веднага усети миризмата на формалин, етер, спирт. И магия. Миризма на лаборатория.

Грубо я стовариха върху някакъв метален стол, закопчаха китките и глезените й с метални скоби. Преди металните челюсти на захващача да се прилепят към слепоочията и да обездвижат главата й, тя успя да огледа просторната, ярко осветена зала. Видя още един стол върху каменен подиум, със странна стоманена конструкция.

— Правилно — чу се гласът на изправения отзад Вилгефорц. — Това столче е за твоята Цири. Отдавна я чака, няма търпение да я дочака. Аз също.

Чуваше го отблизо, почти усещаше дъха му. Той вкара игли в кожата на главата й, прикрепи нещо към ушните й раковини. След това застана пред нея и свали маската си. Йенефер неволно ахна.

— Дело на твоята Цири — каза той, разкривайки някога класически красивото, а сега зловещо осакатено лице, покрито със златни клеми и щипки, които поддържаха многофасетъчния кристал в кухината на лявото око. — Опитах се да я хвана, когато се втурна към телепорта в Кулата на чайката — спокойно обясни магьосникът. — Исках да й спася живота, защото вярвах, че телепортът ще я убие. Какъв наивник съм бил! Тя премина гладко, с такава сила, че порталът се взриви и всички отломки полетяха към лицето ми. Изгубих едното си око и лявата буза, както и много кожа по лицето, шията и гърдите. Много тъжно, много неприятно, много усложняващо живота. И много грозно, нали? Трябваше да ме видиш, преди да започна магическата регенерация.

Ако вярвах в такива неща — продължи той, докато пъхаше в носа й извита медна тръбичка, — щях да си помисля, че това е отмъщението на Лидия ван Бредеворт. От гроба. Регенерирам, но бавно. Необходимо е много време и става трудно. Особено сложна е регенерацията на очната ябълка… Кристалът прекрасно изпълнява ролята си, виждам триизмерно, но каквото и да се говори, това е чуждо тяло, липсата на естествена очна ябълка понякога ме докарва до лудост. И тогава, обхванат от ирационална злоба, се кълна, че когато хвана Цири, първото нещо, което ще накарам Риенс да направи, ще е да й извади едното от ония огромни зелени очища. С пръсти. „С тези пръсти“, както обича да се изразява той. Мълчиш, Йенефер? А знаеш ли, че ми се иска и на теб да ти извадя очите? И двете?

Той заби дебела игла във вената на ръката й. Никога не улучваше точно. Йенефер стисна зъби.