Сънища за богове и чудовища

Този сън се оказа много по-хубав от онзи, с който беше привикнала.

- Съжалявам за ризата ти - каза момичето.

Отначало Елиза не разбра за какво говори то, но после си даде сметка, че ризата й виси на парцали, сякаш крилете я бяха разкъсали, докато са растели. Във всичко това нямаше никаква логика, освен едно. Това беше неочакван детайл за сън.

- Как се чувстваш? - загрижено попита младият мъж. - Вече... върна ли се?

Да се върне ли? Да се върне - къде, или... откъде? Елиза осъзна, че изобщо не знае къде се намира. Какво последно си спомняше? Как пътува с някаква кола в Мароко, изпаднала в немилост.

Огледа се и забеляза завой на тясна уличка, която нищо чудно да беше и филмов декор. Павета и мрамор, сякаш нарисувани алени мушката, подредени върху перваза на прозореца. Над главите им опънати въжета с простряно пране. Всичко наоколо крещеше на висок глас за Италия също толкова ясно, колкото и първият поглед на Елиза към пустинята през илюминатора на самолета, който й подсказа „не е Италия“. Някакъв старец с тиранти, опрян тежко на бастуна, застина неподвижно като изрязана от картон фигура и я зяпна.

Отначало предчувствието, че това може и да не е сън, се появи като някакво гъделичкане. Около дръжката на бастуна на стареца беше увито тиксо. Едното от мушкатата беше изсъхнало, а наоколо беше мръсно и шумно. Метален звук на клаксони в далечината, кратка кучешка свада, а над всичко това - нещо като приглушено жужене: кошерният звук на множество далечни гласове. Звуци от реалния свят, нахлули в съня? Точно в този момент Близа започна да проумява.

Но за да разбере истинския смисъл на всичко това, трябваше да се обърне навътре към себе си.

Усети, че въртопът, който вилнееше доскоро в нея, сега е утихнал. Всичко онова, някога известно и отдавна забравено, сега не се опитваше да излезе на бял свят. Стигаше й само миг, за да проумее защо е така и то се оказа съвсем просто. Защото всичко онова вече не беше погребано.

Всичко беше известно.

Близа разбра какво е тя всъщност. Това осъзнаване приличаше на клип на забавен каданс, прожектиран отзад напред. Бъркотията върху пода се вдигаше от само себе си, за да се подреди отново на масата. Локвите разлят чай се връщаха обратно в чашите, които се строиха върху подноса. От хаоса излетяха книги, размахаха корици като криле и се натрупаха на купчина.

Здрав разум насред лудостта.

Всичко беше тук, макар и все така ужасно - и ужасно и ужасно, - но сега беше притихнало и си беше нейно. Тя беше спасена.

- Какво сте ми направили? - попита.

- Не знам - каза притеснено момичето. - Не знаехме какво не ти е наред, затова доста общо формулирахме желанието и разчитахме, че магията по-нататък си знае работата.

Магия ?! Желание ?!

- Аз знам какво не ми беше наред - каза Близа, осъзнавайки, че е наистина така. Имаше обяснение за всичко някога известно и после погребано и то не беше, че тя е въплъщение на ангела Елизаел.

Главозамайването и опустошението се сляха в ново чувство, неназовано, и тя не знаеше как да откликне на него. Вече знаеше какво не й е било наред, и то не беше онова, от което най-много се боеше.