Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
В Маями служителят от „Вътрешни приходи“, който се занимаваше със случая „Грънуолд“, изяде един кубински сандвич. Мъжът не носеше костюм, а хавайска риза с изобразени на нея папагали. Той се беше скрил от слънцето под един чадър. В Маями не валеше. Той беше в отпуск. Щеше да продължи да работи по случая „Грънуолд“, когато отпускът му изтечеше. Държавната машина обикновено мелеше бавно, но за сметка на това — изключително ситно.
Грънуолд дремеше в топлата вана, която беше поставена във вътрешния двор на къщата му. Тътенът на гръмотевиците го разбуди. Той излезе от ваната и се прибра в къщата. Докато затваряше плъзгащата се стъклена врата между вътрешния двор и хола, навън заваля. Грънуолд се усмихна и промърмори:
— Това ще те поразхлади, съседе.
Гарваните отново бяха заели позиция върху скелето, което ограждаше недовършената банка. Когато обаче точно над тях изтрещя гръмотевица и дъждът заваля, те потърсиха убежище в гората. Недоволният им грак огласи околността.
На Къртис му се струваше, че е прекарал в тоалетната най-малко три години. Слушаше как капките барабанят по покрива на затвора му. Покривът, който преди Шибаняка да катурне тоалетната, беше задна стена. Дъждът отначало барабанеше, след това започна да блъска, а впоследствие и да реве. В разгара на бурята тоалетната заприлича на телефонна кабина с вградени високоговорители. Гръмотевиците бяха мощни като експлозии. За момент той си помисли, че някоя мълния ще го тресне и ще го превърне в задушена пържола с лайнян сос. Тази перспектива не го притесни особено много. Поне щеше да стане бързо, за разлика от това, което му се случваше сега.
Водата започна да се надига, но не много бързо. Къртис нямаше нищо против, защото вече беше стигнал до извода, че няма опасност да се удави като плъх. Все пак това беше вода, а той беше много жаден. Той доближи устните си до една от дупките в обшивката. Преливащата над канавката вода църцореше през малкия отвор, а той лочеше като камила. Във водата имаше пясък, но той пи, докато коремът му се поду. Непрекъснато си повтаряше, че това наистина е вода. Да, вода.
— Може би има повишено съдържание на урина, но съм сигурен, че то не е високо — каза той и започна да се смее. Смехът му постепенно премина в плач. След известно време смехът отново взе връх.
Някъде към шест часа вечерта спря да вали. По това време на годината обикновено ставаше така. Облаците се разпръснаха и дойде време за красивия залез. Както обикновено жителите на остров Търтъл се събраха на брега, за да наблюдават залеза. Никой не повдигна въпроса защо Къртис Джонсън го няма. Понякога той идваше, а друг път не. Тим Грънуолд беше там и някои от присъстващите забелязаха, че тази вечер той изглежда изключително жизнерадостен. Докато вървеше към къщи, хванала за ръка съпруга си, госпожа Пийбълс отбеляза:
— Мисля, че господин Грънуолд е на път да преодолее шока от загубата на съпругата си.
Господин Пийбълс отговори:
— Прекалено си романтична си, скъпа.
— Да, скъпи — каза тя и за момент опря буза в рамото му. — Затова се омъжих за теб.
Когато Къртис видя, че светлината, която минава през дупките в обшивката, отслабва, разбра, че наистина ще прекара нощта в този смърдящ ковчег. Под него имаше няколко сантиметра вода, а в краката му — зяпнала тоалетна. Той вероятно щеше да умре тук, но това твърдение изглеждаше някак си прекалено теоретично. Реалността беше, че щеше да прекара нощта тук. Безкрайни часове, последвани от още безкрайни часове.
Паниката отново се върна. Той пак започна да вика и да блъска стените. Този път той застана на колене, като удряше ту едната стена, ту другата. Разбираше, че се държи като птица, която е попаднала в камбанария на църква, но не можеше да се спре. Единият му крак размаза измъкналото се навън лайно в основата на седалката. Панталоните му се скъсаха. Кокалчета на ръцете му първо се разраниха, а после кожата върху тях направо се сцепи. Най-накрая престана и засмука разранените си длани.
Трябва да спра. Трябва да запазя силите си.
След това си помисли: „За какво да ги пазя?“
В осем часа въздухът започна да захладнява. В десет часа водата, в която лежеше Къртис, също захладня, направо стана студена. Той се разтрепери. Обви ръце около тялото си и притисна колене към гърдите си.