Само една тайна

– Мога – каза твърдо тя, докато отиваше към бюрото си в спалнята.

Паспорт. Пликчета с хигиенни продукти. Здравен картон. Изброяваше наум всичко, което задължително трябваше да вземе със себе си. Таблетки против малария, тиксо, уред за пречистване на вода. Всичко друго можеше да почака.

– Ще се свържа с авиокомпанията – отговори Лейла и затвори.

На другата сутрин влакът до летището беше препълнен и Изабел пътува права чак до самата Арланда. Слезе първа, взе протърканата си раница и се насочи към гишетата.

Александър, естествено, не се беше обадил. Тя се държа зле с него и направо го изхвърли от дома си. Може би този път беше наговорила неща, които той не искаше или не можеше да прости. Извади нерешително телефона, но избра пътя на страхливците и се качи на самолета, без да му позвъни или прати есемес.

В Истанбул се заблуди на летището и за малко да изпусне самолета, а когато кацна в Нджамена, с няколко часа закъснение, отдавна минаваше полунощ. Небето беше черно, когато тя слезе от самолета, съзвездията бяха различни от тези у дома, а условията – обичайните: горещо, прашно и шумно въпреки късния час.

Взе си чантата и мина през митницата, покрай въоръжените мъже. Никой не я посрещна отвън. Тя се поколеба, знаеше, че е опасно да тръгне сама. Но беше опасно ù да стои на едно място, тъй че махна на едно местно такси и стигна без повече злополуки до хотела в Нджамена, в който Лейла ù беше запазила стая. Регистрира се при прозяващия се рецепционист и после със сетни сили си свали обувките, залепи с тиксо една дупка в мрежата против комари и изтръска завивките, преди да се строполи върху леглото.

– Bonjour madame! – поздрави я учтиво едно момиченце, когато Изабел слезе на другата сутрин.

Детето изглеждаше около петгодишно, но сигурно беше поне на девет. Не се виждаше нито един възрастен, то изглежда беше единственият член на персонала в хотела. Изабел плати, детето старателно сгъна банкнотите и ги пъхна в една безкрайно стара каса. Изабел се поколеба, но след като така и не се появи някой възрастен човек, тя си взе раницата и излезе в прахоляка, жегата и оглушителния шум от пътното движение в Нджамена. Оставаха ù две от бутилките с вода, които купи в Истанбул, както и едно енергийно блокче, тъй че реши да не губи време в търсене на закуска, а направо да замине за болницата. Метна раницата на рамо, огледа се и после извади телефона си. Сърцето ù спря. Александър се беше обаждал. А сега се получи есемес.

Всичко се обърка. Съжалявам.

И изведнъж животът отново стана лесен. Александър не я мразеше. Тя се беше държала глупаво, но той ù даваше нов шанс.

Тя отговори набързо:

Прости ми. Такава глупост! Пристигнах. Ще звънна довечера.