Бляскаво момиче
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Американска лейди #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бляскаво момиче». Краткое содержание книги:
Свали палтото и дрехите чак когато влезе в банята. Вдигна косата си и я забоде с фиби, плъзна настрани вратите на душ-кабината и застана под горещата водна струя. След шест часа ще стане и ще отиде да тича в парка, независимо колко зле се чувстваше. Този път няма да рухне. Ще се придържа към ежедневния ритъм и обикновените неща и накрая болката ще стане поносима.
Фльор се подсуши и облече бежовата сатенена нощница, висяща на закачалката до душ-кабината. Беше забравила да включи електрическото одеяло, затова облече и сатенения пеньоар. Смяната на температурата след Миконос бе твърде рязка. Въпреки горещия душ, отново й стана студено. Чаршафите сигурно щяха да са ледени.
Бутна вратата на банята и посегна да завърже колана на пеньоара. Странно. Мислеше, че е включила лампата, когато влезе в спалнята. Боже, какъв мраз! Стъклата на прозорците дрънчаха от снежната виелица навън. Защо парното не…
Фльор изкрещя.
— Стой на мястото си, госпожо, и не мърдай.
Риданието заседна в гърлото й.
Той се бе облегнал на стената в другия край на стаята; едва различаваше лицето му на ивицата светлина откъм открехната врата на банята. Докато говореше, устните му почти не се движеха.
— Ако правиш това, което ти казвам, никой няма да пострада.
Фльор заотстъпва към банята. Той вдигна ръка и тя видя насоченото срещу нея дълго сребристо дуло на револвер.
— Не мърдай повече – процеди мъжът.
Сърцето й се качи в гърлото.
— Моля ви…
— Махни го.
Отначало ужасената жена не разбра какво иска да каже. После се досети, че говори за колана на пеньоара. Треперещите й ръце го пуснаха на пода.
— Сега пеньоара.
Тя не помръдна.
Той вдигна револвера и се прицели в гърдите й.
— Ти си луд! – ахна Фльор. – Ти си…
Петлето изщрака.
— Свали го.
Ръцете й се стрелнаха към предницата на пеньоара. Тя го
разтвори и изхлузи ръце. Шумолейки тихо, дрехата се плъзна на земята.
Той вдигна още малко дулото.
— Разпусни косата си.
— Исусе Христе… – Пръстите й непохватно измъкнаха фибите и косата й се разпиля, няколко водни капки паднаха върху голите й рамене.
— Това е хубаво. Много хубаво. Сега и нощницата.
— Недей… – замоли се тя
— Смъкни бавно презрамките. Една по една.
Фльор свали първата, после спря.
— Продължавай. – Мъжът махна рязко с револвера. – Прави каквото ти казвам.
— Не.
Той се изправи.
— Какво каза?
— Чу ме.
— Не ме ядосвай, учителке.
Фльор притисна ръце към гърдите си.
Мамка му, помисли си Джейк. Сега какво трябваше да направи?
* * *
— Само ме прегърни за минута, става ли? – прошепна Фльор.
Той остави револвера на нощното шкафче и отиде при нея. Кожата й беше ледена. Джейк разтвори якето, загърна я с него и я сгуши до меката си вълнена риза.
— Май не ти е забавно.
Тя изхлипа задавено.
— Хей, плачеш ли? – Тя кимна, притиснала буза о брадичката му. – Прости ми, скъпа. Не исках да те разплаквам. Май не съм избрал подходящ момент.
Тя поклати глава, прекалено замаяна, за да проумее откъде знаеше за „Буч Касиди“ и нейната фантазия.
— Идеята ми се стори добра – продължи Джейк, – особено след като не можах да реша какво да ти кажа, когато те видя.
— Птичаря Калибър не може да разреши проблемите ни – заговори тя, все още забила нос в ризата му. – Ние трябва сами да се справим.
Той повдигна брадичката й.
— Крайно време е да се научиш да разграничаваш фантазията от реалността. Каубоят Калибър е измислен герой. Харесва ми да го играя – дава ми възможност да се освободя от агресията – но аз не съм той. Аз се страхувам от коне, забрави ли?
Фльор се взря в него.
— Хайде, ела, докато не си окончателно замръзнала – подкани я Джейк и я поведе към леглото. Отметна завивките, а тя като в мъгла се плъзна между студените чаршафи. Джейк набързо се освободи от якето и ботушите. По джинси и риза се мушна до нея. – Регулаторът на парното сигурно се е повредил – промърмори Джейк. – Тук е по-студено, отколкото на Северния полюс.
Тя се пресегна, за да включи нощната лампа.
— Защо не отговори на обажданията ми? Откачих. Помислих…
— Зная какво си помислила. – Той се подпря на лакът и я погледна. Лицето му се сгърчи. – Прости ми, цветенце. Журналистите бяха като пощурели и старите спомени отново ме сграбчиха в лапите си. – Поклати глава. – Не можех да мисля разумно. Разочаровах те.
— Кога разбра, че е бил Алексей?
— Бих дал всичко, за да кажа веднага. – Той зарея невиждащ поглед из стаята. – Но нали знаеш колко много ме бива да те обвинявам за неща, с които не мога да се справя. Мина седмица, преди главата ми да се проясни достатъчно, за да се досетя.