Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— Точно така! — извика Грязнов и изтича на мястото на събитието. — Точно така, момчета! Между другото, кой сте вие? — попита той доста грубо важния възрастен мъж, който размахваше удостоверението си.
— Аз съм генерал-майор Сидорин, началник-управление във ФСС! — викаше той. — Сега ще извикам нашата оперативна група…
— Аз пък съм заместник-главният прокурор на Русия, държавен съветник от правосъдието втори клас Меркулов — каза спокойно Костя и показа удостоверението си на разбеснелия се генерал. Онзи се слиса и го зяпна. Не можеше да не го познава.
— А тези хора какви са? — попита той, като кимаше към нас с Грязнов.
— Това е Турецки, старши следовател по особено важни дела при Главна прокуратура. Разбира се, че го познавате, нали? Не може да не познавате и господин Грязнов, временно изпълняващ длъжността началник на МУР.
— Много съм слушал — избоботи генералът и в този момент някакъв пъргав юнак му пошепна нещо на ухото. — И без теб знам! — махна недоволно генералът. — Но Константин Дмитриевич, не може да не знаете, че вашият подчинен господин Турецки е отстранен от разследването съгласно заповед на самия главен прокурор?
Слава се окашля и се почеса по тила. Ние с Костя клюмнахме.
— От къде на къде, другарю генерал? — чух изведнъж тихият глас на моя подчинен Володя Фрязин. — Нима това е същото дело, от което сме отстранени? Нима вече сте видели убития? Откъде, знаете, че това убийство е свързано по някакъв начин с предишните, които разследвахме?
Генералът дори се стъписа пред нечуваната дързост на редника, макар и от друго ведомство. Обикновено такива неща се пошушват на ухото, както току-що. Да си призная и аз почувствах известно недоволство. Все пак подобни думи трябваше да произнеса аз, а не Володя. Например да попитам как така изведнъж, зарязал важните си държавни дела, той е дотичал на местопроизшествието, на пръв поглед приличащо на обикновено разчистване на сметки между две групировки.
— Но на мен ми предадоха… — Генералът се огледа, явно търсеше подсказвача. Но от него нямаше и следа.
— Ще направим така — Меркулов реши да прекъсне тягостното мълчание и да измъкне изчервилия се генерал. — Ще се качим заедно с вас на покрива. Ще огледаме мястото на произшествието и ще направим там съответните изводи. Дали това убийство има допирни точки с убийствата, с които се занимава Александър Борисович?
13
Килърът лежеше, забил лице в покрива на кооперацията. Засъхналата кръв образуваше тъмно петно. Явно убитият не беше референт или прессекретар на министър. Слава се наведе и го обърна по гръб. Черна раничка насред челото. Сигурно е умрял веднага, без да усети болка.
— Съгласете се, че е прекалено проблематично да отнесем даденото убийство… — започна както винаги отдалеч, но генералът го прекъсна:
— И аз виждам. Главното — звънят и викат: по-бързо. Биатлониста се е заел със старото. Току-що в центъра на града, посред бял ден…
— А кой ви се обади? — вежливо се поинтересува Костя.
Изведнъж съжалих генерала. Меркулов го хвана натясно, но засега не бързаше да щраква капана.
— Че помня ли? — смути се генералът.
— И защо — биатлонист? — попита Грязнов в тона на Костя. — Спортист ли е? Прякор на убиец? А защо ние, следователите, не сме знаели нищо за това? Защо сте скрили от нас информацията?
— Ще го обсъдим на друго място! — почервеня генералът и погледна под вежди Фрязин, вече готов да зададе въпроса си. — И на съответното равнище.
И предпазливо, като се страхуваше да не падне, тръгна към чардака, моментално изгубил интерес към делото.
Ние си вършехме работата. Момчетата на Грязнов обискираха джобовете на убития. Внимателно, с два пръста Слава вдигна винтовката за дулото.
— Нима е същата? — обърна се той към мен. — Не сме се и надявали да я намерим.
— Внимателно, Вячеслав Иванович! — възкликна Володя. — Да не изтриете отпечатъците!
— Виж кой ме учи! И кого учи! Бъдещият си шеф…
Ние с Костя изобщо не реагирахме на тези думи.
— Няма документи — каза Володя, като се изправи.
— Откъде да се вземат? — попита Слава. — Търсете! Боклук, портмоне… Да се захванем за нещо. Биатлонист значи! Чу ли, Саша?