Преследваният

— И вашият съдия ще бъде убеден да отсъди в тяхна полза?

Тя се усмихна.

— Семейство Коневич ще се озоват в Москва, преди да разберат какво става. — Тя помисли малко, после попита: — А ти как мислиш?

— Ами и аз така мисля.

— Яд ме е само, че не разполагах с всичкия този материал още на първото дело!

Пьотр кимна, сякаш искаше да каже: „То си е за яд.“ Вместо това попита:

— А според теб какво ще се случи с тях, след като ги върнат в Русия?

— Това не е мой проблем, Пьотр.

— Ах, извинявай! Сигурно те засегнах? Разбира се, че не си длъжна да мислиш за съдбата на онези, които изритвате обратно, откъдето са дошли.

Двамата отново се заловиха за работа. Скоро се върнаха към обичайния работен режим и в продължение на близо час не си обръщаха внимание един на друг. Пьотр прелистваше любимите си речници и нанасяше дълги, нечетливи бележки в полетата на някакъв документ. Ким тракаше по клавиатурата, вкарвайки поредния превод в харддиска на компютъра си. Или поне се опитваше. Само че правеше грешка след грешка, връщаше се назад, поправяше грешката, правеше нова, връщаше се и поправяше новата грешка или връщаше текста в първоначалния вариант. Сякаш пръстите на ръцете й не слушаха командите на мозъка.

Накрая тя изруга на глас, оттласна се с ръце от бюрото и със стола на колелца се придвижи до работното място на Пьотр.

— Е, добре. Кажи ми какво ще се случи с тях!

Той затвори безшумно дебелия речник.

— Ти как мислиш?

— Ами ще бъдат изправени пред съд и съдени. Вероятно ще получат осъдителна присъда. Не са убили човек, следователно ще идат в затвора.

Пьотр не отговори.

— Виж какво — каза решително Ким, като си придаваше възмутен вид, — всичките тези кашони с доказателствен материал от руснаците сами по себе си показват сериозни намерения. Защо да си дават целия този труд, ако нямат намерение да ги изправят пред съда?

— Както кажеш — отвърна Пьотр. Отговорът на собствения й въпрос беше толкова очевиден, че щеше да й избоде очите. И тя го знаеше. След всичките дълги месеци на непосилен труд под непрестанния натиск на нетърпеливи началници беше напълно естествено да се опита да потисне съмненията си. Но те напираха, клокочеха под повърхността — малки късчета неувереност, досадни като прашинки в окото, дращещи и смъдящи.

Тя усети, че я обхваща вълна от безсилие.

— По дяволите, Пьотр, Коневич положително е откраднал парите! Виновен е! Обрал е собствената си банка, задигнал е стотици милиони.

— А, така ли?

Тя посочи с уморен жест кашоните с доказателства, наредени един върху друг в ъгъла.

— Банкови извлечения. Показания на собствените му служители. Разпечатки на транзакции, полицейски рапорти, резултати от три паралелни разследвания, проведени независимо едно от друго от три държавни ведомства. Какво повече желаеш?

— Ти си напълно права, Ким. Кой би желал нещо повече? Всичко е тук.

— Ами нали и аз това ти разправям!