Томичукалата

А в нашия случай задачата на Бък се улесняваше и от факта, че онези, които подслушваха мислите на Бент и Джингълс му внушаваха какво точно да каже, защото обикновено всеки питащ има в главата си някаква предварителна идея за очаквания отговор. Накратко, ако ченгетата се хванаха на трика — а това до голяма степен бе точно така — то не се дължеше толкова на таланта на Бък, колкото на отговорите на „Тъг“, които напълно съвпадаха със собствените им очаквания. Освен това Анди бе успял да преиначи още повече гласа на Бък чрез вмъкване на смущения по трасето: не чак толкова силни, колкото онези по обратния път към Дери, но достатъчни да замъгляват гласа на „Тъг“ всеки път, когато в главите на ченгетата

„(това изобщо не е гласът на Тъг дали не е настинал)“

възникнеха съмнения.

В седем и четвърт Бийч донесе нова чаша кафе и Дик попита:

— Готов ли си?

— Естествено.

— И си сигурен, че оная машинка ще работи, така ли?

— А как иначе? Искаш ли да видиш? — Бийч вече направо му се подмазваше.

— Не. Няма време. А елена? Намерихте ли елен?

— Да. Бил Елдърли го уби, а Дейв Рътлидж го одра.

— Добре тогава. Можеш да тръгваш.

— Окей, Дик.

Бийч си свали престилката и я окачи на един пирон зад тезгяха, после обърна табелата на вратата, така че сега вместо „ОТВОРЕНО“ пишеше „ЗАТВОРЕНО“. Обикновено табелата висеше неподвижно на мястото си, но този път излезлият лек ветрец я поклащаше насам-натам, защото стъклото бе счупено.

Бийч поспря за малко и се обърна към Дик с едва сдържана ярост.

— Все пак тя не биваше да го прави — рече той.

Дик сви рамене. Беше му все едно, станалото не можеше да се върне обратно.

— Важното е, че вече не е между нас. А и децата ще направят чудесно изображение. Що се отнася до Рут… в Хейвън няма друга като нея.

— Ами оня тип във фермата на стария Гарик?

— Той е непрекъснато пиян. Пък и наистина иска да участва в разкопките. Хайде, тръгвай вече, Бийч. Ченгетата ще си заминат всеки момент, а идеята ни е случката да ги споходи, колкото е възможно по-далеч от Хейвън.

— Ясно, Дик. И внимавай.

— Всички трябва да внимаваме — усмихна се Дик. — Ситуацията е изключително деликатна.

Бийч излезе, качи се в камионетката си, която от дванайсет години паркираше все на едно и също място пред „Хейвън Лънч“ и подкара по улицата, като старателно заобикаляше купчините строшени стъкла. Отзад в каросерията имаше нещо покрито с брезент, а по-навътре се виждаше издут найлонов чувал, в който се намираше най-големият елен, дето Бил Елдърли успя да открие и застреля за краткото време, с което разполагаше. По закон в Мейн ловът на елени през юли бе абсолютно забранен.

Щом камионетката се скри от погледа му (на задната й броня имаше лепенка с надпис „ПРАВИ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА, НО БЪДИ ГОТОВ И ЗА ДВЕТЕ“), Дик се обърна към тезгяха и се пресегна за чашата с кафе. Както винаги, кафето на Бийч си го биваше, тъкмо от каквото имаше нужда в момента. Дик бе не просто уморен, а се чувстваше направо изчерпан. Макар че навън все още не се бе мръкнало съвсем и макар че по принцип той си лягаше чак след като чуеше химна по телевизията, този път не искаше нищо друго, освен да е в собственото си легло. Целият ден бе ужасно напрегнат, пък и краят му щеше да настъпи едва след като Бийч се отчетеше за изпълнената задача. Само дето кашата, забъркана от Рут Маккосланд изобщо нямаше да се оправи с премахването на двете ченгета. Вярно, можеха да прикрият много неща, но не и елементарния факт, че полицаите са се връщали от Хейвън, където друг полицай (по-точно констабъл, ала и те са служители на закона, дето на всичкото отгоре е бил женен за щатски полицай) току-що бил изчезнал при загадъчни обстоятелства.