Долината на конете
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Долината на конете». Краткое содержание книги:
ИЗКЛЮЧИТЕЛНОТО РАЗКАЗВАЧЕСКО УМЕНИЕ ДЪРЖИ ЧИТАТЕЛЯ КАТО ОМАГЬОСАН.“
Веселието бе напуснало Тонолан. Предишната му отзивчива дружелюбност бе изместена от потиснатост. Като цяло необщителното му разположение се накъсваше от избухвания, които често водеха до увеличено безразсъдство и безгрижно пренебрежение. Първият истински спор между двамата братя не премина в размяна на удари, единствено защото Джондалар отказа да се бие. Тонолан обвиняваше брат си, че той се грижи за него като за малко дете и заявяваше, че има право да живее живота си, без да бъде следван по петите. Когато чу за възможната бременност на Серенио, Тонолан побесня, че Джондалар може да помисли да остави една жена, която вероятно носи дете от неговия дух, за да следва брат си към някаква неизвестна цел. Той настоя Джондалар да остане и да се грижи за нея, както би направил всеки свестен мъж.
Въпреки отказа на Серенио да се свърже с него, Джондалар не можеше да се избави от усещането, че Тонолан е нрав. Още от раждането му бяха втълпявали, че отговорността на мъжа, единствената му цел е да осигурява майките и децата, особено щом става дума за жена, благословена с дете, което по някакъв мистериозен начин може да е поело неговия дух. Но Тонолан не искаше да остане и тъй като Джондалар се боеше, че брат му ще направи нещо неразумно и опасно, настоя да го придружи. Напрежението между тях все още бе потискащо.
Джондалар не бе много наясно как да каже сбогом на Серенио. Той почти се боеше да я погледне. Но когато се приведе да я целуне, на лицето и имаше усмивка и макар очите и да изглеждаха малко подпухнали и зачервени, тя не позволи в тях да се отрази някакво чувство. Той се огледа за Дарво и изпита разочарование, че момчето не е сред слезлите до пристана хора. Бяха дошли почти всички. Тонолан вече седеше в малката лодка, когато Джондалар се качи в нея и се настани на задната седалка. Вдигна греблото си и, докато Карлоно развързваше въжето, за последен път погледна нагоре към високата площадка. Близо до ръба стоеше едно момче. Щяха да му трябват няколко години да изпълни ризата, която носеше, но мотивът определено беше Зеландонии. Джондалар се усмихна и размаха греблото. Щом високият рус Зеландонии топна двойното си гребло във водата, Дарво му замаха в отговор.
Двамата братя влязоха в талвега и погледнаха назад към пълния с хора — приятели пристан. Като потеглиха надолу по течението, Джондалар се запита дали някога пак ще видят Шарамудои или който и да било от познатите си. Пътешествието, което бе започнало като една авантюра, бе изгубило възбудата си, но въпреки това той продължаваше да се отдалечава почти против волята си от дома. Какво се надяваше да намери на изток Тонолан? И какво ли би могло да има за него самия в тази посока?
Огромната речна клисура под сивото надвиснало небе вещаеше злочестини. Голи скали се подаваха от дълбоките си корени над водата и се трупаха като високи крепостни стени от двете страни. На левия бряг поредица от бастиони от остри ъглести канари се катереха по насечения терен чак до далечните глетчерови върхове. Отдясно, изветрени и ерозирали, заоблените планински върхове лъжеха окото, че са просто хълмове, но от малката лодка височината им всяваше страх. Големи заоблени канари и заострени скали разкъсваха повърхността и разделяха течението на вихри от бяла вода.
Бяха част от средата, в която пътуваха, носени от нея подобно на отломките, които плаваха по повърхността и, и на наносите в мълчаливите и дълбини. Не контролираха нито скоростта, нито посоката си просто проправяха пътя си около препятствията. Там, където реката се разстилаше на повече от километър и половина и вълните повдигаха и спускаха малкия съд, тя приличаше повече на море. Щом бреговете се сближиха, почувстваха промяната в енергията, тъй като потокът изпитваше съпротива, когато същото количество вода се процеждаше през стеснените врати, течението бе по-силно.
Бяха пропътували повече от четвърт от пътя, може би четиридесет километра, когато заплашващият ги дъжд се изсипа във внезапна яростна буря, вдигайки такива вълни, че те се изплашиха, че малката дървена лодка може да потъне. А бряг не се виждаше, само стръмни влажни скали.
— Ако ти изгребваш водата, Тонолан, аз ще мога да я управлявам — каза Джондалар. Не бяха говорили много, но част от напрежението помежду им се бе разсеяло, докато гребяха в такт, за да поддържат курса на лодката.
Тонолан извади греблото си и с един квадратен дървен инструмент, приличен на черпак, се опита да изпразни малкия съд.
— Пълни се толкова бързо, колкото я изгребвам — викна той през рамо.