Гравитация

Тя килна назад глава и отново се вгледа в небето, когато „Санеке“ изведнъж се надигна от една вълна на прилива, при което Ема почувства за миг объркващото усещане, че звездите внезапно се бяха втурнали към нея и че тя се носеше с невероятна скорост през пространството и времето. Затвори очи. И без никаква видима причина сърцето й яростно заби от необясним и сковаващ ужас. Усети ледената пот по лицето си.

Джак докосна разтрепераната й ръка.

— Какво има? Студено ли ти е?

— Не. Не, не ми е студено… — Тя с мъка преглътна. — Изведнъж се сетих за нещо ужасно.

— Какво?

— Ако ИИЗБА са прави, ако „Химера“ наистина е дошла на Земята с астероид — тогава това е доказателство, че във Вселената има живот.

— Да. Така е.

— Ами ако е разумен?

— „Химера“ бе твърде малка, примитивна. У нея нямаше разум.

— Но онзи, който я е изпратил, може би има — прошепна тя.

Джак притихна до нея.

— Колонизатор — тихо каза той.

Като семената, носени от вятъра. Където и да се озове „Химера“, на която и да е планета, в която и да е слънчева система, тя с лекота може да зарази местните видове. Ще вгради от техните ДНК в своя собствен геном. На нея няма да й трябват милиони години еволюция, за да се адаптира към новия си дом. Тя бързо ще се сдобие с всички генетични инструменти, необходими за нейното оцеляване от видовете, които вече са се приспособили.

И щом веднъж се установеше, след като веднъж завинаги станеше доминиращ вид на тази планета, тогава какво? Каква щеше да бъде следващата й стъпка? Не знаеше. Отговорът, мислеше си тя, може би е скрит в онези части от генома й, които останаха неидентифицирани. Онези поредици от нуклеотиди, които и до днес останаха мистерия.

Нов метеорит се стрелна в небето и им напомни, че вселената се намираше във вечно движение и бе вечно променяща се. Земята представляваше само един самотен пътник в необятния космос.

— Ще трябва да се подготвим — каза тя, — преди следващата „Химера“ да ни навести някой ден.

Джак се изправи и погледна към часовника си.

— Става хладно — рече той. — Да се прибираме вкъщи. Гордън ще излети от място като балистична ракета, ако утре изпуснем пресконференцията.

— Никога не съм го виждала да си изпусне нервите.

— Защото не го познаваш така, както аз го познавам. — Джак започна да дърпа фала и голямото платно изплющя на вятъра. — Той е на път да се влюби в тебе, знаеш ли?

— Горди? — Тя се засмя. — Не мога да си представя.

— А знаеш ли аз какво не мога да си представя? — тихо каза той и я придърпа до себе си в предната част на яхтата. — Че някой мъж може да не се влюби в тебе.

Вятърът внезапно се засили, напълни платното и понесе „Санеке“ право напред през вълните на залива Галвестоун.