Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
В този момент живецът и болката се върнаха в гласа ѝ. Хлипаше до края на разказа си.
— Мислех, че съм я оставила да понесе един побой. Или че господарката ще ѝ намали заплатата. Не че ще бъде насилена, удушена и захвърлена като мръсен парцал на пода…
Думите ѝ секнаха. Двамата с Шута не проговорихме. Накрая тя каза:
— Лорд Сенч ме попита кой го е направил. Господарката на къщата бе отказала да му каже кой е купил времето на майка ми онази вечер. Не знаех името му, но знаех всичко останало за него. Знаех благовонието, което използваше, и шарката на дантелата на маншетите му, и че има родилен белег под лявото ухо. Не мисля, че изобщо ще мога да забравя някога как изглеждаше, когато майка ми го притисна до себе си, за да мога аз да се спася.
Думите ѝ заглъхнаха и последва дълго мълчание. Изхълца, странно естествен звук за края на толкова мрачен разказ.
— Тъй че дойдох тук. Да работя за лорд Сенч. Дойдох като момче и живея главно като момче, но понякога той ми нарежда да се обличам като слугиня. Да се науча как да съм момиче, предполагам. Защото щом стана жена, няма да ми е лесно да се преструвам на момче. Но също така за да чувам онова, което хората не казват пред момче. Да виждам онези неща, които лорд или дама правят пред просто слугинче и които не биха направили пред никой друг. И да донасям тези наблюдения на лорд Сенч.
Сенч. При изричането на името му внезапно си спомних за какво бях дошъл.
— Сенч! Той има треска от рана и точно затова дойдох тук. Да взема нещо за болката му. И да пратя да му доведат лечител по-късно, за да почисти раната.
Спарк скочи на крака. Тревогата ѝ не беше престорена.
— Ще му доведа лечител веднага. Познавам стареца, когото предпочита. Не е бърз, но е добър. Говори с лорд Сенч и му предлага едно или друго лечение, и слуша какво лорд Сенч смята, че ще е най-добре. Ще отида за него веднага, макар че бавно ще се вдигне, и след това веднага ще дойда в стаята на лорд Сенч.
— Иди — съгласих се и тя припряно изтича навън.
Поседяхме мълчаливо.
— Мак — казах след това и станах да ида до рафтовете. Сенч го имаше в няколко форми. Избрах силна тинктура, която можех да разредя с чай.
— Беше много убедително момче — подхвърли Шутът. Не можах да определя чувството в гласа му.
Търсех по-малък съд, в който да отнеса тинктурата.
— Е, ти би трябвало да знаеш по-добре за това от мен — отвърнах, без да мисля.
Той се засмя.
— Да, Фиц. Би трябвало, да.
Пръстите му забарабаниха по масата. Обърнах се изненадан.
— Ръцете ти изглеждат много по-добре.
— По-добре са. Но все още ме болят. Малко опиум и за мен?
— Трябва да внимаваме с лекарствата за болка, които ти даваме.
— Тъй. Не, искаш да кажеш. О, добре. — Загледах, докато се опитваше да свие пръстите си. Все още бяха много сковани. — Искам да се извиня. Не. Не точно да се извиня, но… Обземат ме пристъпи на ужас. Паника. И се превръщам в нещо друго. В някой, който не искам да бъда. Исках да нараня Аш. Това беше първият ми импулс. Да го нараня затова, че ме изплаши.
— Познавам този импулс.
— И?
Бях се отказал от търсенето. Щях да взема бутилката до стаята на Сенч и след това да я върна.
— Аш е този, на когото би трябвало да се извиниш. Или Спарк. А за онзи изблик на ярост? Времето. Времето, минаващо без никой да се опитва да те нарани или убие, ще смали тази реакция. Но опитът ми показва, че никога не си отива напълно. Все още имам сънища. Все още изпитвам изблици на гняв. — Лицето на мъжа, който мушкаше с ножа кучето на пазара се върна в ума ми. Гневът кипна отново. „Трябваше да го пребия“, помислих си. „Спри — казах си. — Спри да си спомняш това.“
Пръстите на Шута леко почукаха по дървото, което резбоваше.
— Аш. Спарк. Тя е добра компания, Фиц. Той ми харесва. Подозирам, че и тя ще ми харесва. Сенч често се оказва по-мъдър, отколкото съм му го признавал. Да ѝ позволи да се облича и да живее и в двете си роли е направо гениално.
Замълчах. Тъкмо си бях спомнил колко небрежно се бях съблякъл гол пред Аш. Момиче. Момиче, не много по-голямо от собствената ми дъщеря, което ми подава чисто бельо. Не мисля, че се бях изчервявал толкова силно от години. Нямаше да го спомена на Шута. Достатъчно поводи за веселба беше имал напоследък — и все за моя сметка.